— Така малко по малко подозренията ми се оформиха, подкрепяни от всекидневни наблюдения, от дребни факти, пропуснати от полицията. Спомнете си вечерта, когато Колинс се върна при нас… Вълнението му при посрещането съвсем не беше престорено и след вечерята се изрази в силно угризение на съвестта. Затова го видяхме да се умилква на Андреев. Руснакът явно е бил принуден да прибегне до силни аргументи, за да го накара да запази хладнокръвие. Друг пример… След убийството на мистър Лосън, когато полицията дойде да ни разпитва — Андреев, професор Лала-Пур и мен, — аз станах свидетел на една сцена, която ме накара да се замисля. Андреев — подтикван от демона на изкушението, а може би и от панически страх — се изповяда пред мисиз Хобсън, като ѝ каза точно толкова, колкото да я накара да му помогне. Затова тя беше готова да твърди, че са прекарали заедно предишната вечер. Аз бях зад вратата. Но като човек, който трябва да изпие до дъно горчивата чаша, Андреев отказа и в поведението му долових същия негласен стремеж да събуди подозрение като в обърканите, неловки отговори на Хайд и Колинс.
— Но как се уверихте, че не се лъжете? Кога и как се затвърди убеждението ви?
— По време на бриджа, в който тримата мистър Смит ме помолиха да участвам…
— Hell!64 — изръмжа майорът. — Искате да кажете, че в начина, по който са държали или сваляли картите, сте открили доказателството за тяхната виновност?
— И да, и не. Вече ги подозирах силно, когато приех предложението им. Въпреки това все още се съмнявах, че си въобразявам… Тогава се случи следното. Тези трима железни мъже, толкова уверени в себе си, се оставиха съвсем неблагоразумно да бъдат увлечени от естествените си наклонности. Каквито и карти да имах, каквито и възможности да ми даваха моите анонси, аз непрекъснато губех по вина на моя партньор. Достатъчно беше Хайд, Колинс и Андреев да седнат срещу мене, за да започнат да играят лошо. А какво бихте си помислили вие за това?… Във всеки случай аз си помислих, че те се съюзяват срещу мене, за да делят след това печалбите… Следователно, казах си, те са партньори и в живота…
Мисиз Хобсън, живо олицетворение на огорчението, бе напуснала стаята, без да каже нито дума. Чуха я, че запали осветлението в малкия си кабинет. После пансионерът с прошарена коса също излезе на свой ред.
— Искам да отбележа още няколко извода от психологическо естество — добави мистър Крабтрий. — Още в началото аз се запитах кои от нас биха имали смелост да убият някого и прецених, че на това са способни само: първо, Колинс от прекомерна любов към парите (спомнете си за шотландското му скъперничество, толкова често предмет на шеги); второ, доктор Хайд, чието човекомразие се дължеше на разбития му живот и на може би незаслуженото лежане в затвора; трето, Андреев, от поквара, влечение към опасностите, неуравновесеност…
Така призовани, сенките на тримата отсъстващи сякаш изпълниха за миг стаята: елегантната сянка на красавеца Борис, чийто обезобразен труп полицията бе извадила от Темза; навъсената и куца сянка на доктор Хайд, който се бе отровил; и най-после смешната и неспокойна сянка на мистър Колинс, недостоен син на пастора от Нордтъмбърланд, който — сам и изоставен — трябваше да отговаря за престъпленията на мистър Смит пред правосъдието.
— Не ви ли се струва, че започва да се застудява? — попита мис Холанд.
— Струва ми се, че тук ще ми хареса много! — каза новият пансионер. Той се готвеше да излезе от малкия кабинет и макар че изрече най-обикновените думи, те имаха особено дълбок смисъл. И добави със същия равен тон: — Нескритата ви скръб ме кара да ви уверя, че напълно ви съчувствам. И мен животът не ме е пощадил. Ако пожелаете някой ден да ми разкриете сърцето си, ще сметна това за израз на доверие и уважение. Лека нощ.
Професор Лала-Пур сгъна „Дейли Кроникъл“:
— Току-що са открили в едно изоставено жилище близо до Ръскин Парк трупа на съвсем гола жена, удушена със собствената ѝ коса… Странно естествено!
— Да, но… — каза мис Поутър, обзета отново от манията си да измисля реклами по всеки повод. — „Мистър Смит убива — по-добре!“
Мери надникна в малкия кабинет:
— Качвам се да си легна, мадам. Лека нощ, мадам!
— Лека нощ, Мери — отвърна замислено мисиз Хобсън. Тя се поколеба: — Впрочем не пипайте обувките на мистър Булет, новия пансионер… Аз сама ще ги почистя.
Полуславянин, полуфламандец по произход, Станислас-Андре Стеман е роден през 1908 г. в Лиеж (Белгия). Още като ученик той сътрудничи с разказчета в разни хумористични списания. През 1924 г. постъпва като репортер във вестник „Пасион Белж“ в Брюксел и започва да пише криминални романи с друг журналист — Сентер. От 1929 година пише сам, а през 1931, с романа „Шестимата мъртъвци“, спечелва Голямата награда за приключенски роман.
Оттогава Стеман издава около 40 романа, преведени на много езици и много от тях филмирани. През 1945 година се настанява в Южна Франция, където през 1970 година умира от рак.
Неговите книги се издават и до днес.
