Ubiyte Raym полностью

— Панталоните на Гарет миришеха на скункс. Предполо­жих, че е минавал оттук и друг път. Затова тръгнах по мириз­мата.

Джеси се засмя и се обърна към Нед:

— Е, как ти се струва нашето градско момиче?

Нед не каза нищо. Отрядът пое бавно през боровата гора.

На няколко пъти минаваха през обширни, почти голи прос­транства, осеяни с изсъхнали дървета и храсти. Липсата на прикритие тревожеше Сакс. След като за трети път я стрес­на някакво животно, тя се обади на Райм.

— Райм, там ли си?

— Какво има? Открихте ли нещо?

— Вървим по следите им. Мислиш ли, че Гарет е въоръ­жен?

— Не. Защо?

— Тук, сред гората, има големи голи пространства. Растени­ята са загинали от киселинни дъждове или от някакво замърся­ване. Няма къде да се скрием. Това е идеално място за засада.

— По уликите не можем да съдим, че носи оръжие. Има нитрати, но ако бяха от боеприпаси, щеше да има и остатъци от барут, смазка, кордит и живак. Нищо такова не сме открили.

— Това доказва само, че не е стрелял наскоро.

— Така е.

Тя затвори.

Повървяха още няколко километра. Наоколо миришеше на смола, насекомите жужаха, жегата бе непоносима. Все още се движеха по пътеката, по която бяха минали Гарет и Ли­дия, но следите вече не се виждаха. Сакс се чудеше дали не са пропуснали...

— Стой! - изкрещя Люси Кър и коленичи. Нед и Джеси застинаха на място. Сакс мълниеносно извади револвера си.

После разбра какво гледа Люси - тънка сребриста нишка, опъната през пътеката.

— Уха! - възкликна Нед. - Как я забеляза? Почти невиди­ма е.

Люси не отговори. Запромъква се внимателно през храс­тите.

— Да извикаме сапьорния отряд от Елизабет Сити - пред­ложи Джеси.

— Шшшт.

Люси разгърна няколко листа.

Сакс затаи дъх. Наскоро бе пострадала от бомба. Не беше сериозно ранена, но добре помнеше оглушителния гръм, го­рещината, ударната вълна и разрушенията. Не искаше да го преживее за втори път. Знаеше, че в някои самоделни уст­ройства престъпниците слагат дребни монети, които при взри­ва се разпръскват като куршуми. Дали и Гарет не бе напра­вил нещо подобно? Спомни си снимката му: мътните, хлът­нали очи. Спомни си бурканите с насекомите. Начина, по който бе загинала онази жена в Блакуотър Ландинг. Поли­цая Ед Шефър, който лежеше сега в кома. Да, реши тя, Гарет е в състояние да заложи и най-смъртоносната клопка.

Люси отмести и последното клонче. Сакс потръпна.

Полицайката въздъхна и седна на земята:

— Проклет паяк!

Нишката не беше корда, а паяжина.

Всички си отдъхнаха.

— Паяк, а? - изхили се Нед Спото.

Джеси също се засмя.

От гласовете им обаче не личеше да им е забавно и кога­то продължиха по пътеката, всички внимателно прескочиха безобидната нишка.

Линкълн Райм гледаше черната дъска:

Място, свързано с престъпника: стаята на Гарет:

Миризма на скункс; натрошени борови иглички; рисунки на насекоми; снимки на Мери Бет и семейството на момче­то; книги за насекоми; корда; ключ; керосин; амоняк; нитра­ти; камфен.

Въздъхна ядосано. Чувстваше се напълно безполезен. Ули­ките му изглеждаха необясними.

„Риба на сухо...“

Очите му се спряха на „Книги за насекоми“.

Обърна се към Бен:

— Ти си студент, нали?

— Да.

— Сигурно четеш много.

— През повечето време, когато не съм на практика.

Райм заразмишлява на глас:

— Какво можеш да разбереш за човека, ако знаеш кои са любимите му книги? Освен очевидното, разбира се: че тема­та на книгата му е интересна.

— Какво?

— Ами, ако някой чете главно книги от типа „направи си сам“, това говори едно нещо за човека. Ако повече се инте­ресува от художествена литература - друго. Гарет чете само научни книги. Какъв е изводът?

— Не знам, сър.

Младежът хвърли поглед към краката на Райм, после бър­зо отмести очи към таблицата.

— Не съм голям познавач на човешката природа - измън­ка той. - От животни разбирам повече. Те са по-постоянни, по-лесно предвидими от хората. Също и по-умни.

Даде си сметка, че говори безсмислици и млъкна.

Райм отново погледна книгите.

— Том, би ли ми монтирал устройството за прелистване? Май остана в микробуса.

— Да, мисля, че е там - каза болногледачът.

— Надявам се да си го взел. Поръчах ти да го вземеш.

— Казах, че мисля, че е там. Ще ида да проверя.

Том излезе.

„Насекомите били и по-умни...“

Том скоро се върна с устройството за прелистване.

— Бен - извика Райм, - би ли ми подал най-горната книга?

— Тази ли? - Младежът посочи „Полеви определител на насекомите в Северна Каролина“.

— Да, сложи я върху устройството... ако обичаш.

Болногледачът показа на Бен как да постави книгата, пос­ле включи устройството към системата за управление.

Райм прочете първата страница, но не откри нищо инте­ресно. Помести леко безименния си пръст и устройството прелисти страницата.

11.

Гората ухаеше на смола.