За какво все пак бяха дошли тук, в Северна Каролина? Райм рискуваше всичко: живота си, онова, което бе останало от здравето му, съвместния си живот със Сакс, само и само да стане от тази количка. Да я остави празна.
И сега, легнала в мизерния фургон, търсена от полицията, Амелия Сакс си даде сметка какво я тревожеше в тази операция. Разбира се, тревожеше се за живота и здравето на Райм.
Тези страхове обаче бяха нормални. Друго я караше да иска провалянето на операцията. Най-много от всичко се боеше, че ще бъде успешна.
„О, Райм, не разбираш ли? Аз не искам да се променяш. Обичам те такъв, какъвто си. Какво щяхме да правим, ако и ти беше като всички останали?
Ти казваш: „Винаги ще бъдем заедно, ти и аз, Сакс“, но тези отношения се дължат на сегашното ти състояние. Аз обичам скоростта... Ти с неподвижното си тяло и острия си ум си по-бърз и от най-бързата кола.
Точно този твой ум ме привлича по-силно и от най-страстния любовник на света.
Какво ще стане, когато отново станеш „нормален“? За какво ще съм ти аз, когато отново ще можеш да движиш ръцете и краката си? Няма ли отново да бъда за теб едно обикновено патрулиращо ченге? Ще срещнеш отново някоя друга като онази красива, но самолюбива жена, която разби живота ти, и ще ме изоставиш, както съпругът на Люси Кър я е изоставил след операцията ѝ.
Искам те такъв, какъвто си...“
Тя си даде сметка колко егоистично е желанието ѝ и потрепери.
„Стой си в количката, Райм! Не искам да я оставяш празна... Искам да живея с теб както досега. Искам да имам деца от теб, деца, които да те познават такъв, какъвто аз те познавам сега.“
Амелия Сакс отпусна глава и затвори очи, но вятърът и монотонната песен на мъжките цикади успяха да я приспят едва след час.
Сакс се събуди на разсъмване от слабо бръмчене. Преди да отвори очи, си помисли, че пак е цикадата, но се оказа часовникът. Тя го изключи.
Цялото тяло я болеше от неудобната постелка, но се чувстваше изненадващо бодра. През прозореца проникваше ярка слънчева светлина и тя я прие като добра поличба. Днес щеше да открие Мери Бет Макконъл и да я върне в Танърс Корнър. Момичето щеше да потвърди историята на Гарет и Джим Бел и Люси Кър можеха да започнат издирването на истинския убиец - мъжа с тъмния гащеризон.
Гарет също се разбуди и стана от мръсния дюшек. Заглади мазната си коса с дългите си пръсти. Сакс се „среса“ по същия начин.
„Изглежда като всяко друго момче на неговата възраст - помисли си тя. - Сякаш сега ще вземе училищния автобус, за да отиде да учи, да се закача с момичета, да играе футбол.“
Като го гледаше как търси фланелката си, тя забеляза колко е слаб. Трябваше да се храни по-добре: мляко, плодове; да се изпере и изкъпе. Сигурно така се грижи човек за собствените си деца. Не е като с хлапетата на някои приятели, които взимаш да гледаш за няколко часа, както тя правеше с кръщелницата си в Ню Йорк. Да живееш постоянно с тях, да ги будиш всяка сутрин, да им оправяш стаите, да им готвиш, да им купуваш дрехи, да им се караш, да ги пазиш, това бе друго.
Тя се усмихна:
— Добро утро.
— Трябва да вървим - каза той. - Да стигнем по-скоро до Мери Бет. Много дълго я оставих сама. Сигурно умира от жажда.
Сакс се изправи несигурно.
Той разгледа загрижено обривите от отровния бръшлян по гърдите си. Бързо навлече фланелката си.
— Излизам за малко. Трябва, нали се сещаш... да свърша една работа. Ще оставя и няколко празни гнезда на оси наоколо. За да ги забавя, ако минат оттук.
Излезе, но се върна след няколко минути. Остави ѝ канче с вода на масата.
— Това е за теб - каза срамежливо и отново излезе.
Тя пийна вода. Как ѝ се искаше да си измие зъбите и да си пусне душ. Може би, като стигнат до...
— Той е! - прошепна някой отвън.
Сакс застина. Погледна през прозореца. Не видя нищо, но гласът продължи:
— Хванах го на прицел.
Гласът ѝ бе познат - единият от приятелите на Кюлбо, Шон О’Сараян, онзи слабият. Тримата безделници ги бяха открили. Канеха се да убият момчето или да го хванат и да го измъчват, за да им каже къде е Мери Бет и да грабнат наградата.
Гарет надали бе чул гласа. Сакс го виждаше - беше на десетина метра от фургона и поставяше едно празно гнездо на пътеката. Тя чу стъпки и храстите се размърдаха.
Излезе тихо от фургона. Приклекна и започна да маха отчаяно на Гарет. Той не я виждаше. Стъпките се приближиха.
— Гарет - прошепна тя.
Той се обърна и я видя, че му маха. Намръщи се. Хвърли поглед наляво, към храстите, и по лицето му се изписа ужас. Вдигна ръце пред себе си и закрещя:
— Не стреляй, не стреляй, не стреляй!
Сакс пропълзя напред и насочи оръжие към Шон, който тъкмо изскачаше от храстите.
После всичко стана много бързо...
Гарет се хвърли по очи и заплака:
— Не, не!
Амелия стисна револвера с две ръце, готова да стреля.
Нападателят изскочи от храстите с насочена към момчето пушка.
Точно в този момент заместник-шериф Нед Спото се показа зад ъгъла на фургона, зад Сакс. Примигна от изненада и без да се замисля, се хвърли върху нея. Сакс се извъртя да му се изплъзне. Чу се изстрел.
