Джеси Корн, който гордо докарва новия си червен пикап пред шерифството в почивния си ден и разхожда няколко деца в каросерията.
С тези мисли Люси се промъкваше през гората. Джим Бел им беше наредил да чакат при фургона. Щеше да изпрати Стив Фар, франк и Мейсън да ги сменят, а нея, Трей и Нед искаше да върне в града. Те обаче взеха единодушно решение. Бързо прибраха трупа на Джеси във фургона и го покриха с един чаршаф. После Люси каза на Джим, че тръгват след бегълците и нищо на света няма да ги спре.
Гарет и Амелия бягаха бързо и не си правеха труда да заличават следите си. Движеха се по една пътека покрай блатата и отпечатъците им личаха ясно в меката почва. Люси си спомни какво бе казала Амелия на Райм за местопрестъплението на Блакуотър Ландинг - следите на Били Стейл бяха по-дълбоки отпред, което означаваше, че е тичал към Гарет, за да спаси Мери Бет. Сега виждаше същото в отпечатъците на бегълците.
След около километър почвата стана по-суха и следите вече не личаха толкова добре. Пътеката се загуби в тревата на голяма поляна и полицаите не можеха да разберат накъде са тръгнали престъпниците.
— По дяволите - изруга задъхано Люси. - По дяволите!
Обиколиха поляната, огледаха всеки метър, но не откриха нито пътека, нито нещо, което да им покаже накъде са тръгнали Амелия и Гарет.
— Какво ще правим? - попита Нед.
— Ще се обадим в шерифството и ще чакаме – отвърна тя.
Облегна се на едно дърво, хвана бутилката минерална вода, която ѝ хвърли Трей, и я изпи до дъно.
Отново потъна в спомени.
Джеси Корн срамежливо ѝ показва блестящия сребрист пистолет, който възнамерява да използва на полицейското състезание по стрелба.
Джеси Корн отива с родителите си на църква на Локюст стрийт.
Спомените бяха болезнени, но тя не се опитваше да ги пропъди. Когато открие Амелия Сакс, гневът ѝ щеше да намери отдушник.
Вратата поддаде с няколко сантиметра.
— Мери Бет - провикна се Том. - Излез да си поиграем.
Двамата с мисионера си зашушукаха. След това Том пак се обади:
— Хайде, хайде, сладурче. Така ще е по-добре за теб. Няма да ти направим нищо лошо. Вчера се пошегувахме. Нямаме намерение да ти правим нищо лошо.
Тя се долепи с гръб към стената до вратата и стисна томахавката с две ръце.
Вратата се открехна още, пантите изскърцаха. На пода се появи сянка. Том се подаде внимателно през пролуката.
— Къде е? - пошепна Мисионера иззад вратата.
— Виждам вход за мазето. Сигурно е вътре.
— Добре, хайде да я измъкване и да се махаме. Тук никак не ми харесва.
Том пристъпи напред. Държеше ловджийски нож.
Мери Бет нямаше намерение да чака повече. Знаеше философията на индианците - когато битката е неизбежна, нападай без предупреждение. Целта на войната не е да убеждаваш врага да се предаде или да му доказваш надмощието си; целта е да го унищожиш.
Затова тя се показа спокойно иззад вратата, нададе вик като нападащ индианец и замахна с все сила с томахавката.
— Внимавай! - изкрещя Мисионера.
Том не успя да реагира. Камъкът го удари силно под ухото, разби долната му челюст и премаза гърлото му. Той изпусна ножа, хвана се за врата, падна на колене и се задави. Изпълзя панически навън.
— По... мощ, по... мощ.
Никой обаче нямаше намерение да му помага. Мисионера просто го издърпа от прага и го остави на земята.
— Нещастник! - изсъска той. Извади револвер от задния си джоб. Мери Бет затръшна вратата и отново зае мястото си зад нея. Избърса дланите си и стисна още по-силно томахавката. Отвън се чу изщракване на предпазител.
— Мери Бет, имам револвер, сигурно вече си видяла. Няма да се поколебая да го използвам. Затова излез доброволно. Ако не излезеш, ще стрелям и може да пострадаш.
Тя се приведе зад вратата в очакване на изстрела.
Мисионера обаче блъфираше. Вместо да стреля, изрита с все сила вратата, която удари Мери Бет и я повали на земята. Когато обаче понечи да влезе, момичето също ритна вратата. Мисионера не го очакваше, дебелото дърво го удари по рамото и той загуби равновесие. Мери Бет излезе напред и замахна с томахавката към единствената част от тялото му, която виждаше - лакътя му. Той обаче се отдръпна навреме. От инерцията на удара томахавката се изплъзна от потните ѝ длани и се изтърколи настрани.
„Няма време да я гониш. Бягай!“
Мери Бет го прескочи, преди да се е опомнил, и избяга навън.
Най-после на свобода.
Поне успя да се измъкне от тази дупка.
Затича се наляво, към пътеката, от която бяха дошли с Гарет и която минаваше покрай едно доста голямо каролинско езерце.
Зави зад ъгъла на бараката и попадна право в ръцете на Гарет Ханлън.
— Не! - изкрещя тя. - Не!
Момчето се ококори от изненада. В ръцете си държеше револвер. Хвана я за ръката:
— Как излезе? Как?!
— Пусни ме!
Тя се опита да се измъкне, но хватката му беше желязна.
Зад него стоеше някаква жена с тъжно лице. Беше красива, с дълга червена коса. Дрехите ѝ, също както на Гарет, бяха кални. Жената мълчеше. Изобщо не изглеждаше изненадана от появата на момичето. Имаше вид на дрогирана.
— По дяволите - крещеше Мисионера. - Шибана кучка!
Той също зави зад ъгъла и се намери очи в очи с Гарет.
