Ултиматумът на Борн полностью

— Не и губернаторът, сър — обясни вторият командос. — Той е много привързан към строгия шеф на отдела за борба с наркотиците. Те са близки приятели и често излизат заедно на риболов.

— Разбирам. — Джейсън наистина разбираше и изведнъж бе разтревожен, много разтревожен. — Сен Джей ми каза, че преди е имало пътека зад параклиса. Предположи, че може да е обрасла, но смята, че не е изключено да я има още.

— Така е — потвърди първият командос. — Все още се използва от прислугата, за да отива долу до водата.

— Колко е дълга?

— Тридесет и пет — четиридесет метра. Води до едно нанадолнище, по което има изрязани стъпала в скалите, които стигат до брега.

— Кой от двама ви е по-бърз? — попита Борн и бръкна в джоба си, откъдето извади макарата с рибарското влакно.

— Аз.

— Аз.

— Избирам теб — каза Джейсън и кимна с глава към първия човек от охраната, който беше по-нисък, и му подаде макарата. — Иди там, където почва пътеката, и кръстосай през нея колкото може по-гъсто това влакно. Омотавай го в стебла, стволове и по-здрави клони. Не трябва никой да те види, така че внимавай в тъмнината.

— Никакъв проблем!

— Имаш ли нож?

— А имам ли очи?

— Добре. Дай ми твоя узи. Побързай!

Човекът запълзя покрай покритата с увивни растения пропаст и изчезна в листака отвъд нея.

— Всъщност, сър, аз съм много по-бърз, тъй като краката ми са по-дълги — каза вторият кралски командос.

— Именно затова избрах него и подозирам, че ти е ясно. Тук дългите крака не са предимство, а само пречка, в което аз вече лично се убедих. Освен това, тъй като е доста по-нисък, е по-трудно да бъде забелязан.

— Винаги дребните получават по-добрите назначения. В строя ние сме отпред и нас ни вкарват в боксовите рингове да се бием по правила, които не разбираме, но все дребните войници са късметлиите.

— „Късметлии“? Искаш да кажеш, че им възлагат по-добрата работа?

— Да, сър.

— Най-опасната работа?

— Да, сър.

— Примири се с това, големи приятелю.

— Какво правим сега, сър?

Борн погледна над стената към меките потоци цветна светлина.

— Нарича се игра на нерви. Постепенно те изпълва ненавист, тъй като искаш да живееш, а други искат да те убият. Тя е несравнима с всичко останало, защото не можеш да направиш нищо. Единственото, което ти остава, е да предполагаш какво прави врагът ти и дали се е досетил за нещо, за което ти не си помислил. Както веднъж каза някой, бих предпочел сега да съм във Филаделфия.

— Къде, сър?

— Никъде. Това не е вярно.

Внезапно до тях достигна продължителен вик, изпълнен с мъка, който изпълни въздуха със смразяващ ужас. Последваха думи, в които се долавяше болка.

— Non, non! Vous êtes monstrueux!… Arrêtez, arrêttez, je vous supplie13!

— Cera! — извика Джейсън и преметна през рамо ремъка на своя узи.

Хвърли се върху стената, хвана се за ръба и се надигна нагоре. Усети, че от врата му потече кръв. Не можеше да се качи! Не можеше да се прехвърли! Тогава две силни ръце го изтеглиха и той се преметна оттатък стената.

— Лампите! — изкрещя Борн. — Пръсни ги!

Автоматът на високия командос засвятка и потоците светлина от двете страни на пътеката към параклиса експлодираха. Във възцарилата се тъмнина отново две силни черни ръце го вдигнаха на крака. Появи се самотен сноп жълта светлина и започна да се движи във всички посоки. Тя идваше от мощния халогенен фенер в лявата ръка на командоса. По-нагоре върху пътеката лежеше потопено в кръв сгърчено тялото на стареца със светлокафявия габардинен костюм. Гърлото му беше прерязано.

— Спрете! В името на всемогъщия Бог, спрете, където и да сте! — достигна до тях гласът на Фонтен откъм параклиса.

През полуотворената врата се виждаше трептящата светлина на електрическите свещи. Двамата приближиха входа с вдигнати оръжия, готови за непрекъсната стрелба, но… неподготвени за това, което видяха. Борн затвори очи. Гледката бе прекалено болезнена за него. Старият Фонтен бе прострян подобно на младия Ишмаел върху аналоя на издигнатия подиум под прозорците с разбити цветни стъкла на лявата стена. Лицето му беше нарязано и от него течеше кръв. За тялото му бяха прикачени кабели, водещи към черни кутии от двете страни на параклиса.

— Върнете се! — изкрещя Фонтен. — Бягайте, глупаци! Свързан съм…

— О, Господи!

— Не жалете мен, мосю Хамелеон. С радост ще последвам жена си! Този свят е прекалено грозен. Вече не го намирам за забавен. Бягайте! Взривът ще избухне. Те ви наблюдават!

— Хайде, мон! Бързо! — изрева командосът, сграбчи Джейсън за якето и го поведе бързо към стената. Като го държеше здраво, двамата се прехвърлиха през каменната преграда в плътната зеленина.

Експлозията бе мощна, ослепителна и оглушителна. Изглеждаше като че ли тази малка част от този малък остров бе унищожена от топлинно ориентирана ядрена ракета. В нощното небе изригнаха пламъци, но поради тихия вятър огнената маса бързо бе ограничена само в горящите останки.

— Пътеката! — изкрещя дрезгаво Джейсън и се изправи на крака. — Отивай при пътеката!

— Състоянието ви е лошо…

— Аз ще се погрижа за себе си, а ти се погрижи за теб!