И тогава се случи невероятното. Невероятното! Сирена ли беше това? Полицията? Кафявата лимузина се стрелна напред, заобиколи горящите останки от фургона на Чакала и изчезна в тъмните улици точно когато патрулната кола се появи с виещи сирени от противоположната страна на тъмния булевард. Гумите й изсвириха и тя спря само на метри от пламъците на унищожения автомобил. „Вече нищо не разбирам!“ — помисли си Джейсън. Там, където преди имаше пет патрулни коли, сега се бе върнала само една. Защо? Но дори и този въпрос беше излишен. Карлос бе разработил стратегия, използваща не една, а седем, може би осем примамки и всички те имаха своите удължения. Всички бяха обречени на ужасна смърт от човека, ненадминат в самозащитата. Чакала бе изскочил от капана. Наемният убиец го бе надиграл отново, но не го беше убил. Щеше да има друг ден, друга нощ.
— Бернардин! — изкрещя служителят на Втори отдел, който преди по-малко от тридесет минути се бе отказал официално от своя колега.
Изскочи от колата и закрещя отново:
— Бернардин! Къде си?… Господи, къде си? Върнах се, стари приятелю, защото не можех да те зарежа] Боже мой, ти беше прав, вече се убеждавам лично в това! Ох, Господи, кажи ми, че си жив! Отговори ми]
— Но друг е мъртъв! — чуха се думите на Бернардин и мършавата му фигура се появи бавно откъм склада, на около седемдесет метра на север от Борн.
— Може би постъпих прибързано! — извика служителят, затича се към стария човек и го прегърна.
От патрулната кола излязоха останалите полицаи с автомати, вдигнати пред лицата им, и обкръжиха горящия фургон, но на значително разстояние от него.
— Обадих се на нашите хора по радиото да тръгнат насам! — добави служителят. — Повярвай ми, стари приятелю, върнах се, защото въпреки гнева си не можех да те оставя. Теб, моя стар другар… Нямах никаква представа, че онова прасе от вестника наистина се е нахвърлило върху теб и те е ударило. Щом ми го каза, аз го изхвърлих от колата!… Върнах се, нали виждаш? Но, Боже мой, въобще не очаквах нещо подобно!
— Ужасно e — каза ветеранът на Втори отдел, като при това стрелкаше поглед по булеварда и се оглеждаше.
Обърна особено внимание на множеството изплашени, напрегнати лица на прозорците на трите каменни сгради. С взривяването на фургона и изчезването на кафявата кола сценарият се бе пръснал като сапунен мехур. Слугите бяха останали без своя водач и бяха изпълнени с тревога.
— Грешката не е само твоя, стари ми приятелю — продължи той и в гласа му се долавяше извинение. — Посочих ви грешно здание.
— А-ха! — извика сътрудникът на Втори отдел с лекото тържество на самооправданието в гласа му. — Грешно здание, значи? Тази грешка все пак има значение за последствията, нали, Франсоа?
— Те щяха да са значително по-леки, ако не ме беше зарязал така прибързано, както самият ти съвсем уместно спомена. Вместо да ме послушаш като човек с голям опит, ти нареди да ме изхвърлят от колата, за да стана, щом си заминахте, свидетел на този ужас.
— Ние следвахме твоите заповеди! Претърсихме сградата — но грешната сграда!
— Ако бяхте останали обаче, само за едно кратко съвещание, всичко това можеше да бъде избягнато, а един мой другар щеше да бъде жив. Ще трябва да включа този извод в доклада си…
— Моля те, стари приятелю — прекъсна го сътрудникът. — Хайде да разсъдим заедно в името на доброто на отдела…
Този път причината за прекъсването бе пискливата поява на една пожарна. Бернардин вдигна ръка и отведе бившия си протестиращ колега на отсрещния тротоар на булеварда, уж за да се махнат от пътя на пожарникарите, а всъщност за да може да чуе Джейсън Борн разговора им.
— Щом дойдат нашите хора — продължи сътрудникът на Втори отдел с все по-властен глас, — ще изпразним сградите и ще задържим всички, живеещи в тях, за основен разпит.
— Боже мой — възкликна Бернардин, — не само че си некадърен, ами си и глупав!
— Какво?
— Сигурно си видял лимузината — кафявата лимузина?
— Да, разбира се. Шофьорът каза, че избягала.
— И това ли е всичко, което ти каза?
— Ами фургонът гореше и бях толкова зает да викам подкрепления по радиото…
— Погледни разбитите стъкла! — заповяда Франсоа и посочи към складовете встрани от мястото, където се криеше Борн.
— Погледни дупките по тротоара и улицата. Стрелба, стари ми друже. И тези, които стреляха, избягаха, убедени, че са ме убили!… Не казвай нищо и не прави нищо. Остави тези хора на мира.
— Говориш неясно…
— А ти се държиш като глупак. Ако има и най-слаба вероятност да бъде наредено поради някаква причина дори на един от тези убийци да се върне тук, не трябва нищо да му попречи. Изпрати хора във всяка къща, за да попитат дали всичко е наред и да обяснят, че според властите ужасните събития на булеварда са от криминално естество и че вече всичко е минало.
— Но дали е истина?
— Това е, което искаме те да си помислят.
