Съдията се преоблече в бермуди и потръпна при гледката на тънките си крака. После си сложи спортна памучна риза в убити цветове. Бели мокасини и бял каскет придадоха завършен вид на екзотичния му тоалет. Скоро щеше да се стъмни, а той искаше да се поразходи. Поради няколко причини.
— Знам кой е Жан Пиер Фонтен — каза Джон Сен Жак, като прочете името в книгата за посетители на рецепцията. — Това е онзи, за когото ми се обадиха от канцеларията на Губернатора, но кой, по дяволите, е Б. П. Префонтен?
— Знаменитият съдия от Съединените щати — заяви високият черен помощник-управител с подчертан британски акцент. — Моят чичо, заместник-директорът на имиграционната служба, ми се обади от летището преди два часа. За съжаление съм бил горе, когато е станало недоразумението, но нашите служители са постъпили правилно.
— Съдия ли? — запита собственикът на Транкуилити Ин, когато помощник-управителят го докосна по лакътя и му направи знак да се отдалечат от служителите на рецепцията. Застанаха настрана и Сен Жак продължи:
— Какво каза чичо ви?
— Че посещението на двамата ни изтъкнати гости трябва да бъде държано в тайна.
— Защо?
— Чичо ми беше много дискретен, но даде да се разбере, че е видял съдията да си купува билет за вътрешните линии на острова. Освен това си позволи да каже, че е бил прав и че съдията и френският герой от войната са свързани и ще искат да се срещнат по въпроси от огромно значение.
— Ако случаят е наистина такъв, тогава защо уважаемият съдия не е имал резервация?
— Има две възможни обяснения, сър. Според чичо ми, те трябвало да се видят на летището, но приемът на Губернатора им е попречил.
— А втората възможност?
— Може би в канцеларията на самия съдия в Бостън са допуснали грешка. Чичо ми смята, че е имало кратък разговор за служителите на съдията. Той казал, че те са склонни да правят грешки и ако са допуснали някоя с паспорта му, щял да ги докара всички, за да му се извинят на място.
— Значи съдиите в Щатите са много по-добре платени, отколкото в Канада. Имал е дяволски късмет, че имахме свободни места.
— Летен сезон е, сър. Обикновено се намират места през тези месеци.
— Не ми напомняй… Както и да е. Значи имаме двама знаменити роднини, които искат да се срещнат насаме, но го уреждат по много сложен начин. Може би трябва да се обадите на съдията и да му кажете коя е вилата на Фонтен. Или пък обратното — да се обадите на Префонтен, или както, по дяволите, е името му.
— Предложих на чичо да им направим тази услуга, но той твърдо настояваше нито да правим, нито да казваме каквото и да било. Според него всички велики мъже имат тайни и той не би искал да разкрива пред тях блестящите си умозаключения, освен ако те самите не го сторят.
— Не ви разбрах?
— Ако се обадим на съдията, той ще разбере, че тази информация може да идва само от чичо ми, заместник-директорът на имиграционната служба.
— За Бога, направете както сметнете за добре, аз си имам други грижи… За всеки случай удвоих патрулите по пътя и по брега.
— И пак няма да ни стигнат, сър.
— Преместих някои от тях настрани от пътеките. Знам кой е тук, но не знам кой би искал да
— Неприятности ли очакваме, сър?
Джон Сен Жак погледна заместник-управителя.
— Не веднага — отвърна той. — Току-що проверих всеки сантиметър от района и плажа. Между другото, ще отседнем със сестра ми и децата й във вила Двадесет.
Героят от Съпротивата, на име Жан Пиер Фонтен, крачеше бавно по циментовата пътека към последната вила, надвесена над морето. Поляната наоколо беше по-голяма, а ограждащите я шубраци — по-гъсти и по-високи. Беше предназначена за министър-председатели и президенти, мъже и жени с висок ранг на международния живот, които търсеха спокойствието на луксозното усамотение.
Фонтен стигна до края на пътеката, където се издигаше четирифутова стена с бяла мазилка, а под нея започваше склонът на обраслия с буйна растителност непроходим хълм, който се спускаше към бреговата ивица. Стената се простираше и в двете посоки, като опасваше хълма под балконите на вилите и служеше едновременно за ограничителна и защитна линия. За вила Двадесет се влизаше през розова врата от ковано желязо. Зад вратата възрастният човек видя момченце с бански гащета, което тичаше по поляната. След миг на прага на вилата се появи една жена.
— Хайде, Джейми! — извика тя. — Време е за вечеря.
— Алисън яде ли вече, мамо?
— Яде и вече спи, миличък. Сега няма да крещи на братчето си.
— Нашата къща ми харесва повече. Защо не се върнем у дома, мамо?
— Защото чичо Джон иска да сме тук… Лодките са тук, Джейми. Може да те вземе за риба или да се разходите, както през пролетната ваканция през април.
— Ама тогава си бяхме в нашата къща.
— Да, но и татко беше с нас…
— И беше толкова забавно, когато пътувахме с камиона!
— Хайде на вечеря, Джейми!
