Ултиматумът на Борн полностью

Рандълф Гейтс беше призован и се втурна с готовност в редиците им, като смайваше една след друга съдебните зали с акробатичното си красноречие. Жънеше успехи, но Едит Гейтс не беше сигурна какво точно значеше това. Беше си представяла удобен живот, разбира се, но не милиони, не частни самолети, които летяха от единия до другия край на света, от Палм Спрингс до Южна Франция. Не се чувстваше добре и когато статиите и лекциите на съпруга й биваха използвани за подкрепа на каузи, които, както й се струваше, нямаха нищо общо с тях или бяха явно несправедливи. Той отхвърляше с пренебрежение аргументите, като заявяваше, че въпросните случаи са просто допустими интелектуални аналогии. На всичкото отгоре, не беше спала в едно легло или дори в една спалня със съпруга си повече от шест години.

Тя влезе в кабинета и рязко спря, като го чу, че ахва и бързо извръща глава. Очите му бяха изцъклени и ужасени.

— Извинявай, не исках да те изплаша.

— Винаги чукаш. Защо не почука? Знаеш какво става, когато се съсредоточа.

— Казах, че съжалявам. Бях се замислила и просто забравих.

— За какво мислеше? — запита прочутият адвокат, като че ли се съмняваше, че жена му е способна да мисли.

— Не си изпробвай остроумието върху мен.

— Какво има, Едит?

— Къде беше снощи?

Гейтс вдигна вежди с престорено учудване.

— Боже мили, нима ме подозираш? Казах ти къде съм бил. В хотел „Риц“ Трябваше да говоря с един човек, когото познавах някога и когото не искам да каня у дома. Ако на твоята възраст ти трябва доказателство, позвъни в „Риц“.

Едит Гейтс замълча за миг и погледна мъжа си.

— Скъпи — поде тя, — пет пари не давам, дори ако си имал любовна среща с най-сладострастната курва. След това сигурно се е нуждаела от няколко питиета, за да си възвърне самочувствието.

— Добро попадение, малка мръснице!

— В тази област едва ли някой би те нарекъл „атлет“!

— Имаш ли да ми кажеш нещо съществено?

— Да. Преди около час, точно преди да се върнеш, един мъж позвъни на вратата. Денис лъскаше сребърните прибори, затова отворих аз. Трябва да призная, че беше много представителен — дрехите му бяха ужасно скъпи, а колата му беше черно порше…

— Е, и? — прекъсна я Гейтс, като се наведе рязко напред, очите му внезапно се разшириха, а изразът им стана суров.

— Каза да ти предам, че grand professeur му дължи двадесет хиляди долара и че „той“ не е бил, където е трябвало да бъде предишната вечер, като, както предполагам, имаше предвид „Риц“.

— Не стана. Нещо се случи… О, Боже, той не разбира. Какво му каза?

— Нито езикът, нито отношението му ми харесаха. Казах му, че нямам никаква представа къде си. Разбра, че го лъжа, но не можа нищо да направи.

— Добре. Той разбира от лъжи.

— Не мога да си представя, че двадесет хиляди са проблем за теб…

— Не парите, а начинът на плащане.

— За какво?

— За нищо.

— Противоречиш си, Ранди.

— Млъквай!

Телефонът иззвъня. Гейтс се наведе и се втренчи в него. Не направи никакво движение към бюрото, а само изхриптя на жена си:

— Който и да е — мен ме няма… Не съм вкъщи, заминал съм някъде и не знаеш кога ще се върна.

Едит се доближи до телефона.

— Това е най-тайната ти линия — каза тя и след третото позвъняване вдигна слушалката.

— Дом Гейтс — каза Едит. Тактика, която използваше от години. Приятелите й знаеха, че е тя, а другите вече не я интересуваха. — Да… Да? Съжалявам, няма го и не знаем кога ще се върне.

Съпругата на Гейтс погледна за миг слушалката, преди да я постави.

— Беше телефонистката от Париж — обърна се тя към мъжа си. — Странно… Някой искаше да говори с теб, но когато казах, че те няма, тя дори не попита къде могат да ти позвънят, а просто прекъсна — и то много рязко.

— О, Боже! — извика видимо разтревоженият Гейтс. — Нещо се е случило… нещо не е както трябва, някой е излъгал!

След тези загадъчни думи адвокатът скочи и тичешком прекоси стаята, като ровеше в джоба на панталона си. Посегна към една секция на високите до тавана рафтове с книги, където средата на стигащата до гърдите му лавица беше превърната на подобен на сейф шкаф с резбована дървена врата, монтирана върху кафява стомана. В следния миг се извърна рязко към жена си, сякаш се беше сетил за нещо, и й изкрещя:

— Махай се оттук, махай се, махай се!

Едит Гейтс тръгна бавно към вратата на кабинета. На прага се обърна към съпруга си и тихо му заговори.

— Всичко започна в Париж, нали, Ранди? В Париж преди седем години. Там се случи нещо, нали? Когато се върна, ти беше един изплашен човек, човек, който таи някаква болка и не иска да я сподели.

— Махай се оттук? — извика професорът по право. Погледът му беше като на луд.

Едит излезе и дръпна вратата след себе си, но не я затвори докрай. След миг леко я отвори и се загледа в съпруга си.

Шокът беше неописуем. Човекът, с когото бе живяла тридесет и три години, юристът-великан, който нито пушеше, нито лизваше алкохол, вкарваше иглата на спринцовката в ръката под лакътя си.