— Но омразата, която се бе превърнала в мания на Карлос, се разрасна като раково образование в застаряващия му мозък. Един човек го прогони, един човек го надхитри, присвои си неговите убийства, приписваше си заслугите за делата на Чакала, убийство подир убийство. Карлос побесня и се опитваше да поправи грешката, опитваше се да поддържа репутацията си на пръв убиец. Същият човек носеше вината за смъртта на любовницата му, тя беше много повече от любовница. Карлос сякаш бе белязан с тази жена, любимата от детството във Венецуела, негов другар във всичко. Само този човек, единствен от стотиците, може би дори хилядите, изпратени да изпълняват поръчения на своите правителства по целия свят, беше видял лицето му — в ролята му на Чакала. Мъжът, който направи всичко това, беше рожба на американското разузнаване, странен човек, живял всеки божи ден в продължение на три години с една смъртоносна лъжа. И Карлос няма да се успокои, докато не накаже този човек… и не го убие. Този човек е Джейсън Борн.
Премигвайки, зашеметен от разказа на французина, Префонтен се наведе над масата.
— Но кой е Джейсън Борн? — попита той.
— Моят съпруг, Дейвид Уеб — отвърна Мари.
— О, Боже мой — прошепна съдията. — Ще ми дадете ли да пийна нещо, ако обичате?
Джон Сен Жак извика:
— Роналд!
— Да, шефе! — обади се отвътре човекът от охраната, чиито силни ръце бяха държали преди час раменете на работодателя му във вила Двадесет.
— Донеси ни уиски и бренди, ако обичаш. Барът би трябвало да е зареден.
— Сега, сър.
Оранжевото слънце на изток изведнъж се разгоря и лъчите му пронизаха остатъците от утринната мъгла. Тишината около масата бе нарушена от мекия глас на стария французин, който говореше със силен акцент:
— Не съм свикнал на такова обслужване — рече той с поглед безцелно зареян отвъд перилата на балкона, към все по-ярките води на Карибско море. — Когато се поръчва нещо, все ми се струва, че аз трябва да изпълня поръчката.
— Няма повече да е така — каза тихо Мари. И след това добави: — … Жан Пиер.
— Мисля, че с това име може да се живее…
— Защо не тук?
— Какво говорите, мадам?
— Помислете си върху това. Париж може би е не по-малко опасен за вас, отколкото улиците на Бостън за нашия съдия.
Въпросният съдия беше потънал в собствените си празни блянове, докато на масата се подреждаха бутилките, чашите и кофичката с лед. Без никакво колебание Префонтен протегна ръка и си наля порядъчно количество от най-близката бутилка.
— Трябва да ви задам един-два въпроса — каза отчетливо той. — Удобно ли е?
— Питайте — отвърна Мари. — Не съм сигурна дали ще мога, или ще искам да ви отговоря, но опитайте.
— Изстрелите, цапаниците по стената — моят братовчед тук твърди, че тези думи и червената боя са били по негово нареждане.
— Вярно е, приятелю. Изстрелите също.
— Защо?
— Всичко трябва да бъде така, както се очаква да бъде. Изстрелите бяха допълнителен елемент за привличане на вниманието към това, което трябваше да се случи.
— Но защо?
— На това ни научи Съпротивата — не че някога съм бил Жан Пиер Фонтен, но и аз имам своето скромно участие. Наричаше се „поставяне на ударението“, изява, от която става ясно, че акцията е дело на Съпротивата. Всички там го знаеха.
— А тук защо?
— Болногледачката, изпратена от Чакала, е мъртва. Няма кой да му съобщи, че инструкциите му са изпълнени.
— Непонятна галска логика.
— Неоспорим френски здрав разум.
— Защо?
— Утре към обед Карлос ще бъде тук.
— О, Боже!
Телефонът във вилата зазвъня. Джон Сен Жак излетя от мястото си, но сестра му го изпревари и се втурна към хола. Вдигна слушалката.
— Дейвид?
— Алекс се обажда — каза задъхан глас от другата страна на линията. — Господи, преди три часа съм поставил това нещо на автоматично набиране! Вие добре ли сте?
— Живи сме, но това не беше предвидено.
— Старците! Старците от Париж! Джони успя ли…
— Джони успя, но те са на наша страна!
— Кои?
— Старците…
— Това, което говориш, в никакъв случай не може да бъде вярно!
— Може! Ние контролираме положението тук. Какво става с Дейвид?
— Не зная! Телефонните линии бяха прекъснати. Страшна каша е. Обадих се в полицията да тръгват натам…
— Остави полицията, Алекс! — проплака Мари. — Повикай войската, флота, скапаното ЦРУ! Ние сме обкръжени!
— Джейсън няма да позволи. Не мога да се обърна срещу него сега.
— Тогава имай предвид и това, Чакала утре ще бъде тук!
— О, Господи! Трябва отнякъде да му намеря реактивен самолет.
— Направи нещо!
— Ти не разбираш, Мари. Старата „Медуза“ излиза на повърхността…
— Кажи на този мой съпруг, че „Медуза“ е минало! Чакала обаче не е и утре ще долети тук!
— Дейвид ще дойде, знаеш това.
— Да, зная… Защото сега той е Джейсън Борн.
— Братко Зайко, сега не е както преди тринадесет години, просто си с тринадесет години по-стар. Не само че няма да има никаква полза от теб, ами направо ще пречиш, ако не си починеш. Най-добре да поспиш малко. Изгаси лампите и подремни на онзи разкошен диван в хола. Аз ще обслужвам телефоните, които няма да звънят, защото никой не се обажда в четири часа сутринта.
