— Естественият отбор се получава от надпреварата вътре в безчислените видове — каза възрастният стюард. — Отбор, в чийто ход се затвърждават полезните признаци, а се отстраняват неблагоприятните — тоест такива, които намаляват вероятността за оцеляване и размножаване — в продължение на огромни периоди от време. Лайълските периоди от време.
Пеглър обмисли думите му за кратко.
— Защо повдигна тази тема, Джон?
— Заради нашия хищен приятел, който обитава тукашните ледове, Хари. Заради почернелия череп, който ти остави на мястото, където някога беше черната зала и тиктакаше абаносовият часовник на кър Джон.
— Не те разбирам съвсем — рече Пеглър. Той често бе повтарял тази фраза като ученик на Джон Бриджънс по време на петгодишното странстване с „Бигъл“, което му се струваше безкрайно. Първоначално пътешествието бе планирано като двегодишно и Пеглър беше обещал на Роуз, че ще се върне след две години или по-рано. Тя беше умряла от туберкулоза по време на четвъртата година от плаването на „Бигъл“. — Ти смяташ, че съществото от ледовете представлява някаква еволюирала форма на обикновената бяла мечка, която сме срещали толкова често тук?
— Тъкмо напротив — отвърна Бриджънс. — Задавам си въпроса дали не сме се сблъскали с един от последните представители на някакъв древен вид — с животно, което е по-голямо, по-умно, по-бързо и много по-свирепо от потомците си, по-малките северни полярни мечки, които срещаме в изобилие.
Пеглър се замисли.
— С някакво допотопно животно — каза най-накрая той.
Бриджънс се изкиска.
— Поне в метафоричен смисъл, Хари. Сигурно си спомняш, че не съм привърженик на идеята за потопа.
Пеглър се усмихна.
— С теб е опасно да се общува, Джон. — Той остана замислен още няколко минути на студа. Светлината постепенно угасваше. Небето на юг отново се обсипа със звезди. — Смяташ ли, че това… същество… последното от своя вид… е бродило по земята, когато огромните гущери все още са съществували? И ако е така, защо все още не сме открили негови изкопаеми останки?
Бриджънс отново се изкиска.
— Не, някак си не ми се вярва, че нашият хищник от ледовете се е съревновавал с гигантските гущери. Може би бозайниците като
Няколко мига и двамата мъже мълчаха. Появи се лек вятър и Пеглър осъзна, че е твърде студено, за да остават за по-дълго тук. Той видя, че възрастният мъж леко трепери.
— Джон — каза той. — Смяташ ли, че разбирането за произхода на звяра… или съществото, защото понякога то ми се струва твърде разумно за обикновен звяр… ще ни помогне да го убием?
Този път Бриджънс се разсмя гръмогласно.
— В никакъв случай, Хари. Между нас казано, скъпи ми приятелю, според мен съществото вече ни е победило. Мисля, че нашите кости ще се превърнат във вкаменелости далеч преди неговите… макар че като се замисли човек, огромно същество, което обитава изключително полярните ледове, не се размножава и не живее на сушата, както очевидно правят обикновените бели мечки, и което може би ги убива за храна, може да не остави никакви кости, следи, вкаменелости… поне не такива, които да сме в състояние да намерим на дъното на замръзналите полярни морета при съвременното ниво на развитие на науката и техниката.
Двамата тръгнаха бавно към „Еребус“.
— Кажи ми, Хари, какво става на „Ужас“?
— Чухте ли, че преди три дни при нас едва не избухна бунт?
— Нима нещата са стигнали чак дотам?
Пеглър сви рамене.
— Беше опасно. Кошмарът на всеки офицер. Помощник-калафатникът Хики и още двама или трима подстрекатели разбуниха всички моряци. Тълпата побесня. Крозиър я укроти по блестящ начин. Не мисля, че досега съм виждал капитан, който да се справи с тълпа с такъв финес и увереност, каквито Крозиър прояви в сряда.
— И всичко това заради ескимоската жена?
Пеглър кимна, пристегна по-здраво уелската перука и уви шала по-плътно около лицето си. Вятърът беше станал по-пронизващ.
— Хики и повечето от мъжете бяха разбрали, че преди Рождество жената била прокопала тунел навън пред корпуса. Още преди карнавала тя излизала и влизала когато пожелае в бърлогата си в склада за корабни въжета на носа. Господин Хъни и приятелите му дърводелци запушили пробива в корпуса, а господин Ървинг срутил водещия нагоре тунел в леда на следващия ден след карнавалния пожар — и така хората разбрали.
— А Хики и останалите решили, че тя има нещо общо с пожара?
Пеглър отново сви рамене. Ако не друго, движението им поне го сгряваше донякъде.
— Доколкото знам, те са решили, че тя е съществото от ледовете. Или поне негова спътница. Мнозинството моряци от месеци са убедени, че тя е езическа вещица.
— Повечето хора на „Еребус“ споделят това мнение — каза Бриджънс. Зъбите му тракаха. Двамата мъже ускориха крачка, бързайки обратно към наклонения кораб.
