Крозиър беше виждал в Гренландия и по източното крайбрежие на остров Съмърсет местните и техните леки шейни — не истински шейни, по стандартите на военноморския флот, а малки и крехки шейнички — да се плъзгат, теглени от странните им кучета. Те се движеха много по-бързо, отколкото би могъл да се движи отрядът на Крозиър. Ала той планираше да се отправят на изток, ако беше възможно, най-вече заради това, че някъде там, на полуостров Бутия и отвъд него, се намираха ескимосите. И също като Безмълвната дама, която по-рано през седмицата бяха видели да се отправя към лагера „Ужас“ по следите на отрядите на лейтенантите Ходжсън и Ървинг, местните знаеха как да ловуват и да ловят риба в този забравен от Бога бял свят.
След като в началото на февруари Ървинг му докладва за трудностите си при проследяването на Безмълвната и при комуникирането с цел да разбере как и откъде тя се сдобива с тюленово месо и риба — които младият лейтенант се закле, че е виждал у нея, — Крозиър се зачуди дали да не заплаши момичето с пистолет или моряшки нож, за да я накара да покаже как си намира прясна храна. Но дълбоко в душата си той знаеше как щеше да завърши подобен опит — лишената от език уста на ескимоската щеше да остане затворена и големите й тъмни очи щяха да гледат немигащо Крозиър и хората му, докато не му се наложеше или да изпълни заканата си, или да отстъпи. Така нямаше да постигне нищо.
Затова я остави да си живее спокойно в малката снежна къщичка, която Ървинг му беше описал, и позволи на господин Дигъл от време на време да й дава по някой сухар или остатъци от храна. Капитанът се опита да я изхвърли от мислите си. Съдейки по потреса си при напомнянето, че тя е жива, когато вахтените му бяха докладвали, че жената е последвала отрядите на Ходжсън и Ървинг към лагера „Ужас“, изоставайки на няколкостотин ярда след тях, явно Крозиър беше постигнал успех в опитите си да не мисли за жената. Но той знаеше, че продължава да я сънува.
Ако Крозиър не беше толкова много уморен, сигурно щеше да изпита гордост от конструкцията и издръжливостта на различните модели шейни, които хората му теглеха на югоизток по замръзналото море.
В средата на март, още преди да стане очевидно, че „Еребус“ ще се разпадне под нарастващия натиск на леда, той беше накарал господин Хъни, оцелелия дърводелец на експедицията, и помощниците му Уилсън и Уотсън да работят денонощно, за да конструират и изработят шейни, способни да превозят корабните лодки и оборудването.
Когато през пролетта бяха готови първите прототипи на шейните от дъб и месинг, Крозиър изкара хората на леда, за да ги изпробват и да открият най-добрите начини да ги теглят. Беше накарал такелажниците, кормчиите и дори мачтовите моряци да усъвършенстват конструкцията на впряговете така, че хората да могат да теглят максимално добре, без това да пречи на движението и дишането им. В средата на март конструкцията на шейните беше окончателно определена, бяха построени още от тях и като че ли впряговете за единайсетте мъже, които щяха да теглят големите шейни с лодките, и за седемте мъже, които щяха да дърпат по-малките шейни с провизиите, бяха получили оптималния си вариант.
По този начин вече бяха готови за първия поход с откарване на провизии в лагера „Ужас“ на Земята на Крал Уилям. Крозиър знаеше, че ако се заемат с тази задача по-късно, когато хората са станали твърде болни, за да теглят шейните, а други може би дори вече са умрели, щеше се наложи всяка от осемнайсетте лодки, натоварени до планшира с провизии и оборудване, да бъде теглена от по-малко от единайсет души. Това щеше да означава по-големи усилия и по-тежки товари за хората, които щяха да са затънали по-дълбоко в ямата на скорбута и изтощението.
През последната седмица на месец март, когато „Еребус“ вече агонизираше, двата екипажа бяха навън на леда и в тъмнината, и през кратките слънчеви дни, организирайки си състезания по теглене на шейни, за да могат да се подберат най-добрите мъже за впряговете, да придобият всички сръчност и да се съставят най-добрите отряди с хора от двата кораба и с всякакви рангове. Победителите получаваха парично възнаграждение — сребро и злато — и въпреки че сър Джон бе възнамерявал да купи много сувенири в Аляска, Русия, Ориента и Сандвичевите острови, а в частния склад на покойника имаше сандъци, пълни с шилинги и гвинеи, всички монети излизаха от джоба на Франсис Крозиър.
На него ужасно му се искаше да се отправи към Бафиновия залив веднага щом дните станат достатъчно дълги, за да могат да се извършват преходи на дълги разстояния. Отчасти интуитивно, отчасти от разказите на сър Джон и книгите на Джордж Бак, в които се описваше историята с прехода от шестстотин и петдесет мили нагоре по река Грейт Фиш към Голямото робско езеро четиринайсет години по-рано — книгата преди се намираше в библиотеката на „Ужас“, а сега лежеше в личната раница на Крозиър в една от шейните, — той разбираше, че шансовете за благополучно завършване на пътешествието са минимални.
