— Можем да си направим лагер върху него и пак ще ни остане много свободно място — каза един от хората на греблата, Хенри Сайт, моряк от „Ужас“.
— Ние не искаме да лагеруваме — каза лейтенант Литъл откъм носа. — Налагерували сме се за цял живот. Искаме
Хората посрещнаха думите му с одобрителни възгласи и се хванаха за греблата. Пеглър подхвана песен и всички му запригласяха — първото им истинско пеене от месеци.
Забавиха се още три часа — трябваше да са се върнали преди час, — но искаха да са напълно сигурни.
„Откритата вода“ се оказа илюзия — езерото сред ледовете беше с дължина малко над миля и половина и широчина малко над две трети от милята. Дузината „канали“, започващи от южния, източния и северния край на езерото, се оказаха просто тесни заливи.
На югоизточния край на езерото те се привързаха към дълбоко забита в шестфутовия леден пласт кирка, а после издялаха стъпала в леда, изкачиха се горе и се вгледаха в посоката, в която се надяваха да видят открита вода.
Абсолютна белота. Лед, сняг и върхове на глетчери. И облаците отново настъпваха, виейки се над ниската мъгла. Започваше да вали сняг.
След като лейтенант Литъл проучи гледката във всички посоки, най-дребният от групата, Бери, се качи на раменете на най-високия, трийсет и шест годишния Били Уенцол, и получи далекогледа. Бери казваше на Уенцол кога да се обръща, и така огледа целия хоризонт.
— Не се вижда нито един шибан пингвин — рече той.
Това беше стара шега, намекваща за пътешествието на капитан Крозиър на Южния полюс. Никой не се засмя.
— Виждаш ли някъде тъмно небе? — попита лейтенант Литъл. — Каквото обикновено има над открити води? Или връх на голям айсберг?
— Не, сър. И облаците се приближават.
Литъл кимна.
— Да се връщаме, момчета. Хари, нали ще слезете пръв, за да уравновесите велбота?
Никой не отрони нито дума за деветдесетте минути, през които прекосяваха езерото в обратна посока. Слънцето се скри и мъглата отново заля всичко, но скоро се появиха очертанията на големия айсберг, подсказвайки им, че се движат в правилната посока.
— Почти стигнахме до канала — извика Литъл откъм носа. От време на време мъглата толкова се сгъстяваше, че седналият на кърмата Пеглър едвам виждаше лейтенанта. — Господин Пеглър, завийте леко вляво, моля.
— Слушам, сър.
Гребците дори не вдигаха поглед. Те изглеждаха дълбоко потънали в мислите си. Снегът отново ги връхлетя, но този път откъм северозапад. Поне вятърът духаше откъм гърбовете им.
Когато мъглата отново се поразсея, те се намираха на по-малко от сто фута от техния залив.
— Виждам пръта — изрече с безцветен глас господин Рийд. — Леко вдясно, Хари.
— Нещо не е наред — каза Пеглър.
— Какво имате предвид? — попита лейтенантът.
Някои от моряците вдигнаха глави и погледнаха навъсено Пеглър.
— Виждате ли онзи голям леден блок до пръта? — попита Хари.
— Да — отвърна лейтенантът. — И какво?
— Когато излизахме от канала, него го нямаше там — отговори Пеглър.
— Гребете назад! — нареди рязко Литъл, но макар че мъжете трескаво се опитаха да сменят посоката, тежкият велбот продължаваше да се движи по инерция напред, към леда.
Леденият блок се обърна.
От личния дневник на доктор Хари Д. С. Гудсър.
