Това, което никога не споделих с леля си, беше притеснението, което неизменно ме спохождаше през тези самотни следобеди. Точно тогава се забеляза някаква необяснима промяна с бебето — нарасна неговото значение. Явно никога нямаше да мога да се отърва от миризмата му и от всичко свързано с него, просто се превърнах в мислеща добавка към неговите животински нужди. Понякога бебето плачеше неудържимо и това ме караше да го намразя, дори да пожелая смъртта му — светът като че ли се свеждаше само до неговия рев и до невъобразимия хаос, който предизвикваше нестихващият му плач. Но когато бебето заспиваше, сгушено в детското креватче, аз се заглеждах в него, чувствах се отговорен за това малко създание. Защото сега невръстната ми сестричка донякъде беше и моя, оставаше ми само да се чудя на странностите й, на нежната й още съвсем мека главица, уязвима като пъпеш, на тъй малките пръстчета на ръчичките и крачетата й.
В нашето домакинство отново настъпи промяна. Пак се заплете сложната плетеница от одобрявания и изблици на страсти. Напрежението между татко и леля тихомълком се превърна в причина за разбирателство. Сега те не се прекъсваха, макар леля ми да говореше с авторитет и все още войнствено, а баща ми — с повече снизходителност. Той продължаваше да създава впечатление на човек, способен да се изолира сякаш херметически от всичко, като упорито се стремеше да ме държи настрани от спречкванията си с леля. Аз пък усещах повече близост не към тях двамата, а към бебето, което като че ли не принадлежеше към нашата къща, тъй като беше все още съвсем безпомощно и непохватно, досущ като малките агнета, които фермерите във Вале дел Соле оставяха при овцете, ако бяха купени, преди да бъдат отбити.
Работата с доматите приключи след падането на първите слани, през октомври, когато трябваше да тръгна на училище. Леля Тереза ми приготви дрехите за училище, опакова сандвичи в кутията на баща ми и ме изпрати до края на улицата, където трябваше да чакам училищния автобус. Беше започнал листопадът. Цялата околност сякаш се подготвяше за тягостната зима. Докато чаках автобуса в студения октомврийски ден, имаше мигове, когато ми се струваше, че не принадлежа на света, който ме обкръжава. Мислех си само, че животът в къщата продължава и че сега леля Тереза шета из стаите в домашни дрехи, докато бебето още спи. Докато стоях самотен край пътя, целият свят ми изглеждаше странен, смален и разфокусиран, гледан сякаш през обратния край на телескоп. Във въздуха се носеше някакво ухание, от огрените планински хребети се спускаше свеж полъх, който сякаш събуждаше у мен нещо дълбоко вкоренено и добре познато, но отдавна забравено. Цялото ми тяло изтръпна от този спомен; за миг усетих как миналото ми е част от мен самия, която може внезапно да се пробуди дори и на другия край на света. Приличаше на сянка тук, край този провинциален път, край тази ферма, край тази къща.
В училището „Сейнт Майкъл“ учениците бяха разделени в мъжки и девически паралелки. То, както и църквата до него, се намираше край магистрала номер 3, на източния край на града, точно срещу старческия дом. Училището представляваше правоъгълна двуетажна сграда със стени, измазани с бял хоросан. Прозорците с метална дограма бяха подредени в дълги редици подобно на прозорците на консервната фабрика в Сън Парлор. Коридорите, свързващи училището със страничните стъпала към храма, също бяха остъклени от едната страна. Църквата беше измазана с бял хоросан, имаше прозорци с дъговидни сводове и беше увенчана със солидна камбанария. Покривът на църквата беше покрит с плочи, а единственият орнамент в целия комплекс — малък кръг от цветно стъкло под най-високата част на фронтона — украсяваше фасадата й. Насред моравата пред къщата на пастора, върху каменен пиедестал с три стъпала пред него, се извисяваше статуята на архангел Михаил4. Снагата му бе обвита в къса, богато надиплена туника на римски воин. В ръцете си стискаше метален жезъл, с кръст на върха, като онези, които носят архиепископите. Острието му, подобно на копие, бе забито в някаква гърчеща се в нозете му странна крилата змия или може би змей.
