Той взе ключа и тръгна към вратата. След като се озова навън, я захлопна след себе си. Натисна топката, за да се увери, че е добре затворена. Слезе по дървените стълби и огледа пространството между бунгалата. Никаква следа от Корделия и Бен. Погледна в колата. И там ги нямаше.
Застанал в средата на прашната централна алея, той обхвана с поглед шестте бунгала, офиса и главния път. Обърна се и погледна в противоположната посока, където алеята свършваше и започваше гората.
Вековни дебри горски. Шепотът на борове и хвойна…
Може би точно там се бяха сврели, за да се чукат. Шегите си бяха шеги, но…
Какви ти шеги, когато някой чука собствената ти дъщеря!
Представи как Корделия е легнала по гръб, а Бен се клати отгоре й. При тази мислена картина чак стомахът го заболя.
Започвам да имам фикс идеи, каза си той.
Ревност ли беше това?
Глупости.
Но къде са
Дали не бяха влезли в някое от бунгалата? Той започна да ги обхожда и оглежда. Шест близнаци. Общо дванадесет помещения. В около половината от тях светеха прозорците. Пред някои имаше паркирани коли. Истински развалини. Той отбеляза, че на една от тях — стар, раздрънкан буик — гумите дори бяха изпуснати. Единият от прозорците не беше вдигнат.
Той тръсна глава. Не. Те не биха посмели да се отдадат на секс в чужда кола.
Все пак се спря и заоглежда с подозрение колите. Бяха четири, без да брои своята. Децата можеха да бъдат във всяка една, клатейки задници на задната седалка.
С изчервено от срам лице Лендър се насочи през прахта към буика. Приближи се достатъчно до него и видя, че на задната седалка няма никой. После тръгна към съседната кола.
Беше марка „Мейвърик“. Дясната част на задницата й беше така деформирана, че изглеждаше като отхапана от някакво чудовище, хранещо се с метал. Той пристъпи по-наблизо и погледна към задната седалка. Една черна сянка скочи изведнъж и изчезна през прозореца на отсрещната врата. Котка. Лендър се засмя тихо на уплахата си. Потупа с длан гърдите си. Сърцето му биеше до пръсване. Пак погледна в колата. Чифт детски обувчици висяха от огледалцето за обратно виждане. Премести погледа си по-надолу към шофьорското табло. Там имаше нещо странно. След като се огледа наоколо, за да е сигурен, че никой не го наблюдава, той отвори вратата и се промъкна вътре.
На мястото, където трябваше да е стартерът, видя само кръгла дупка.
Много странно.
Излезе от купето, тихо затвори вратата и мина отпред. Пръстите му затърсиха процеп под капака на двигателя. Повдигна капака и пантите изскърцаха.
Отдолу не видя нито акумулатор, нито радиатор, нито карбуратор, нито вентилатор. Двигателят бе ограбен.
— Исусе! — измърмори той и пусна капака да се затвори.
Пресече алеята и отиде при една очукана спортна кола. Вдигна и нейния капак. Разгледа в тъмнината мястото, където трябваше да бъде двигателят и не откри никаква следа от него. Предницата бе празна като издълбана орехова черупка.
Що за мотел е този, в който коли извън употреба са събрани като… примамка?
Внезапно, смразен от ужас, Лендър се запита дали всичко това — и гробището на коли и светлините в някои от бунгалата — не са само сценичен аксесоар в един общ измамен декор…
Пиеса. Пиеса, в която единствените актьори са усмихнатият мъж в офиса и странната възрастна особа, надничаща иззад вратата.
— Корделия! — извика Лендър. — Корделия! Бен!
Зачака, заслушан за отговор. Дочу шума на вятъра между дърветата, църкането на щурците, далечното квакане на жаби, както и песента на птичките, сврени по клонаците; отнякъде долиташе и многогласен шум от телевизионно предаване… сякаш всичко беше наред.
Вратата на бунгалото им рязко се отвори и оттам излезе Рут.
— Лендър, какво не е наред?
Той изтича до нея.
— За Бога…
Бутна я вътре и затръшна вратата.
— Какво става? Какво не е наред? — Изплашените й очи го молеха за бърз отговор. — Нещо с децата ли?
— Не ги видях никъде. Не зная къде са, но тук нещо не е наред. Всички тези коли са… само декор.
— Не раз… — не успя да се доизкаже тя, въртейки глава в недоумение.
— Не зная какво става, но… Спомняш ли си за Норман Бейтс?
— Кой?
— Антъни Паркинс. Филмът „Психо“. Хотелът…
— Лендър, престани!
— Това не е истински мотел. Мисля, че е по-скоро нещо като клопка.
— Не!
Лендър се облегна на вратата и потърка с длан лицето си. Беше миролюбив човек и мразеше огнестрелното оръжие… Сега от все сърце пожела да има под ръка поне един пистолет.
— Какво ще правим? — попита Рут.
— Не зная.
— Корделия е някъде там!
— Виж какво, може би греша. Може би всичко… не е така, както ми се стори. Не е изключено децата да са отишли в гората да се усамотят, знам ли…
Овладявайки се, Рут каза с твърд глас:
— Най-добре ще е да ги намерим.
— Как?
