Вампирите и градът полностью

— Това е супер. Благодаря ти. — Тя го дари с кратка усмивка, а после възобнови проучването на снимките му. — Тези са много интересни.

— Разпозна някоя от колите ли?

— Не. Но разпознавам женски задник, когато видя такъв.

— Какво?

— Сигурно имаш поне двадесет снимки на краката и дори още повече на задника й. Коя е тя?

Нервите на Остин се опънаха, но той запази лицето си безизразно и протегна ръка.

— Тези са лични. Дай ми ги.

— Правиш лични снимки по време на работа? Засрами се. — Тя остави снимките и взе други от принтера. — О, виж. Снимки на цици. И на задната част на главата й. Красива коса.

— Казах да ми ги дадеш. — Остин стисна зъби и се втренчи в купчината от снимки, които Ема бе оставила. Те се плъзнаха по масата и спряха до клавиатурата му.

Тя ахна. Снимките в ръката й паднаха на масата и Ема отстъпи назад.

— О, боже.

Остин плъзна стола си към принтера и събра снимките, които бе изпуснала.

— Ти владееш телекинеза3 — прошепна тя.

— Да. Голяма работа. — Той събра останалите снимки от принтера и се върна обратно зад компютъра си.

— Но това е поразително! Не знаех, че притежаваш такива страшни сили. О, не! Остин Пауърс — изкиска се тя.

— Много смешно — избоботи Остин и раздели снимките на две купчини — едната с регистрационните номера, а другата с момичето в синьо. — Не съм заслужил тази способност. Родил съм се с нея.

Дори баща му не бе в състояние да потисне способностите му, въпреки че трябваше да му се признае, бе опитал.

— Колко вълнуващо — ухили се Ема. — Международен мъж-загадка4 използва своите специални сили, за да се бори със злото.

— Да бе, да. — Какво зло би могло да има в нея? След един последен, жаден поглед към купчината снимки, той ги прибра в чекмеджето на бюрото си.

Ема скръсти ръце и се подпря на бюрото.

— Ти доста си лапнал по нея, а?

— Не. — Беше ли? — Не знам коя е.

— Международният мъж-загадка си има загадъчна жена? Супер! Нека разберем. Къде направи снимките?

— Пред ДВК.

— Небеса, Остин. Тя вероятно работи там. Това означава, че е вампир.

— Не мисля. Роматех има много смъртни служители. ДВК също има.

— Използва ли 35-милиметровата камера, за да я видиш?

— Не, аз… нямах възможност.

— Защото си бил твърде зает да направиш сто нейни снимки.

— Не съм направил сто. Само около… шестдесет. — По дяволите. Беше хлътнал.

Ема иронично повдигна едната си тъмна вежда и се въздържа да посочи очевидното.

— Сама ли беше?

— Не. Дойде с мъж, който идентифицирах като Грегори Холщайн и неизвестна жена. И двамата бяха неживи.

— Значи, тя пътува с двама вампири към вампирската телевизия? Остин, в работата ни, това го наричаме следа. Жената е вампир.

— Това не е доказателство. — Тя трябваше да е жива. Трябваше.

Ема го гледаше тъжно.

— Ти си хлътнал. И то по врага.

— Нямаме доказателство, че тя е вампир.

— Дали е вампир или не, само фризьорът й знае със сигурност. — Ема го дари с крива усмивка. — Не би се отразила в огледалото.

— Забрави. Съмнявам се, че ще я видя отново. — Той раздели снимките с регистрационните номера на половина. — Нека се захващаме с тези.

— Ето ви и вас! — Шон Уилън вървеше към тях. — Трябвате ми в конферентната зала, веднага. Гарет и Алиса вече са там.

— Да, сър. — Ема взе един бележник и молив от бюрото си и се отправи към конферентната зала.

Остин бързо провери дали няма още нейни снимки, за които да му се наложи да лъже. Той последва шефа си, чудейки се дали трябва да изрази съболезнованията си относно годежа на Шана и зъбатия й годеник. Вероятно не. Лицето на Шон бе мрачно, докато задържаше отворена вратата на конферентната зала. Остин влезе тихо и седна в един от столовете до дългата дъбова маса. Той кратко кимна на Гарет и Алиса. Ема ги поздрави лично. И бодро, разбира се. Остин се прозя и си пожела да си бе взел кафето.

— Някакви новини за дъщеря ти? — попита Гарет, докато Шон затваряше вратата.

Остин трепна. Започваше да мисли, че Гарет не е най-умният човек наоколо.

Шон се наежи и хвърли на Гарет студен поглед.

— Имаш ли нещо сигурно, за което да докладваш?

Гарет се размърда в стола си, а гладко избръснатите му бузи се изчервиха.

— Не, сър.

— Така си и мислех. — Шон се отправи към единия край на масата. Сграбчи кожената облегалка на стола, а хватката му бе толкова силна, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Дъщеря ми все още липсва. Нещо повече, копелето Драганести толкова е промило мозъка й, че тя се е съгласила да се омъжи за него.

Алиса и Ема ахнаха. Ченето на Гарет увисна.

— Но… но откъде знаеш?

— Беше съобщено снощи по ДВК — каза Остин тихо.

В гърлото на Шон завибрира сподавен звук, сякаш той се опитваше да потисне поредната дълга серия от проклятия. Пусна стола и започна да се разхожда из стаята.

— Очевидно е, че времето изтича. Трябва да намерим Шана веднага, а наблюденията не ни помагат да получим информацията, от която се нуждаем.

— Трябва да проверим финансовите документи на Драганести — предложи Ема. — Може да е наел или закупил друго жилище.

— Направете го — изръмжа Шон, като продължаваше да крачи.

Ема си отбеляза в бележника.

— Трябва ни някой отвътре — промърмори Остин.

— Информатор? — попита Алиса.