— Градският център — процеди Севги. Бяха отишли на срещата право от летището и още не се бяха настанили в хотел. Тя овладя гласа си и се обърна към мъжа на съседната седалка. — Марсалис, ти може и да не си забелязал, защото ме остави да се оправям сама, но горе едва не се стигна до престрелка.
— Знам.
— Хубаво. Нямам нищо против да поемам рискове, но искам да знам защо ги поемам. Така че бъди така добър да ме осведомиш какво ти се върти в главата, преди някой наистина да ни застреля.
Той кимна, по-скоро на себе си, реши тя.
— Бамбарен е чист — неохотно каза той. — Така мисля.
— Но има и друго?
Той въздъхна.
— Не знам. Виж, подхвърлих му за марсианската връзка и той не реагира. Или по-скоро ме изгледа така, сякаш изведнъж съм му заговорил на китайски. Все още са във война и мога да заложа всичките си доходи за миналата година, че никой тук не е видял или чул нещо, което да промени това. Мисля, че Манко не знае нищо за пътуването на Мерин към дома.
— Но?
— Но е на нокти. Както сама каза, едва не се изпозастреляхме горе. Последния път, когато се видях с Манко Бамбарен, току-що му бях взривил пълен със стока камион, убил бях една от мутрите му и го заплаших, че това няма да е краят, ако не получа каквото искам. А той се развълнува почти колкото камънаците горе. Сега само исках да му задам няколко въпроса, а той едва не уби всички ни. В това няма никакъв смисъл, по дяволите.
Тя изсумтя. Прекрасно познаваше усещането, гъдела, вбесяващото чувство, че нещо не се връзва. Беше от онези неща, които те държат буден цяла нощ и приковават мислите ти през деня, заради които зяпаш втренчено монитора, сякаш можеш да пробиеш с поглед дупка в тормозещите те данни, докато кафето ти изстива забравено на бюрото. Иде ти да дръпнеш хлабавата нишка на уликата, пък ако ще и да се скъса.
— И какво смяташ да направиш по въпроса? — попита го.
Той зарея поглед през страничния прозорец.
— Може би ще е най-добре да поговорим с Грета Юргенс. Наближава й времето за сън, а тогава хиберноидите не са в най-добрата си форма. Може да изпусне нещо.
— Тя е в Арекипа, нали?
— Да. Ако пътуваме цялата нощ, утре сутринта ще сме там.
— И няма да сме в по-добра форма от Юргенс, когато пристигнем. Не, благодаря. Тази нощ ще спя в легло.
Марсалис сви рамене.
— Както искаш. Но ако тръгнем с кола, ще им изчезнем от полезрението. Няма да се учудя, ако Манко прати някой на летището да провери закъде излитаме. И ако разбере, че отиваме в Арекипа… е, не е нужно да си гений, за да се сетиш какво сме намислили.
— Смяташ, че ще прибегне до сила, за да предотврати срещата ни с Юргенс? Въпреки че сме акредитирани представители на КОЛИН?
— Не знам. Преди два часа бих казал не. Ти беше там, когато близнаците с огледалните очила се изнервиха. Какво си помисли тогава?
Дълга пауза. Севги се върна мислено към въпросната случка. Също като при реакцията отпреди няколко минути, когато избегнаха на косъм катастрофата, и тогава я беше избила внезапна пот при вида на настръхналите телохранители, свръхдозата адреналин беше свила на топка вътрешностите й и мускулите по вътрешната страна на ръцете. Само с цената на съзнателно усилие беше удържала ръката си далеч от пистолета; обзел я беше силен страх, страх, че инстинктите й са ръждясали от липса на употреба, че не може да разчита на преценката си, че няма да е достатъчно бърза или че ще избърза излишно.
Въздъхна.
— Да, добре, мамка му. — Потъна назад в седалката и удари ядно с лакът в тапицерията. — Слава на Аллах, че тъпите седалки се свалят назад.
После повиши леко глас и каза на джипа:
— Корекция на курса. Междуградски, Арекипа.
Мониторите на таблото оживяха.
— Пътуването ще продължи до ранните часове утре сутринта — хладно й отвърна Ейжа Бадауи.
— Да бе, благодаря за информацията.
Центърът на Куско беше почти непроходим от задръствания; повечето превозни средства се управляваха от хора. Никакво съдействие, никакъв въздушен контрол на трафика — следобедният въздух звънтеше от гневни клаксони и опашките от автомобили нямаха край. Шофьорите стигаха до крайности в стремежа си да се престроят в друга лента или да се включат в главния поток от някоя пресечка. Прозорците им бяха свалени, за да се чуват по-ясно ругатните, но все пак повечето хора просто седяха неподвижно зад воланите и се взираха напред, сякаш можеха да раздвижат предхождащите ги коли само със силата на волята си. Плюс баражния огън с клаксони, разбира се. Пътните полицаи стояха сред всичко това с вдигнати ръце, сякаш затънали в блато, жестикулираха като превъртели диригенти и току надуваха свирките си без видим ефект. Навярно за да дадат и своята дан във всеобщата гюрултия, реши Севги.
Джипът беше стандартен модел и автоматичната му система, фабрично настроена на режим джентълменско шофиране, не можеше да се справи. След като стояха двайсетина минути на едно особено задръстено кръстовище, Марсалис се размърда неспокойно на мястото си.
— Искаш ли ти да караш?
Севги погледна навъсено към плътната верига автомобили, която се опитваха да пробият.
— Не бих казала.
