— Чудовища, изкупителни жертви. — Думите изплющяха като карти при игра на вързано. Гласът му изведнъж прегракна. — Ангели и демони, рай и ад, бог, морал, закон и език. Съдърланд е прав, всичко това е метафора. Помощно скеле, което да задава посоките там, където реалността е твърде размита, където е твърде студено, за да живеем без топлинката на нещо измислено. Кодираме надеждите, страховете и нуждите си, а после изграждаме цели общества върху този код. След което забравяме, че някога е било обикновен код, и започваме да го приемаме като факт. Държим се така, сякаш на вселената й пука за този наш код. Водим войни заради него, бесим мъже и жени заради него. Взривяваме влакове и небостъргачи в неговото име.
— Ако пак говориш за Дубай…
— Дубай, Кабул, Ташкент, а и целият шибан Джизъсленд между другото. Където и да погледнеш, все същата шибана игра, все същата човешка природа. Все същата.
Той млъкна рязко, все така втренчил поглед в сините светлинки на дисплеите, но този път някак съсредоточено.
— Какво?
— Не знам. Губим скорост.
Тя се завъртя да погледне през задното стъкло. Не се виждаше автовоз, който се опитва да ги задмине. Нямаше и мигащи червени светлинни по дисплеите, които да предупреждават за хардуерен проблем. Въпреки това джипът губеше скорост.
— Хакнали са ни — мрачно обяви Марсалис.
Севги се взря през страничния прозорец. Никакво осветление покрай магистралата, само тънкият полумесец на луната се мъчеше да очертае в промити тонове хълмистия пейзаж от скали й храсталаци, планинското възвишение малко по-нататък, а от другата страна на шосето — нещо като стръмен, почти отвесен склон на клисура. Шосето заобикаляше полите на планината и заради стеснението имаше само по една лента във всяка посока. Централната преградна ивица се беше стеснила до широка един метър луминесцентна линия, изтеглена върху всемента като маркер за автовозите. Никакви светлини, нито друг признак за човешки обиталища. Никакъв трафик.
— Сигурен ли си?
— Колко сигурен искаш да бъда? — Хвана волана и се опита да мине на ръчно управление. Системата го изхвърли със самодоволен звън и пулсиращи оранжеви светлинки в морето от синьо по таблото. Джипът се движеше с намаляваща скорост. Марсалис пусна ядно волана и срита педалите под краката си. — Виждаш ли? Копелето му гадно!
Не стана ясно дали ругае джипа, или онзи, който е хакнал управлението му. Севги посегна към пистолета си, извади го от презраменния кобур и свали предпазителя. Марсалис чу прещракването и сведе поглед към оръжието в ръката й. После се наведе през таблото и дръпна аварийната ръчка. Дисплеите светнаха в червено и спирачките се активираха. Макар да беше забавил скорост, джипът все още се движеше твърде бързо за аварийно спиране. Гумите изсвириха пронизително и джипът поднесе, после спря толкова рязко, че зъбите им изтракаха.
Тишина… и примигващите предупредителни светлинни на автоматичната система. Вишневочервено сияние се ливна сякаш отвсякъде, после угасна. Ливна се, угасна. Ливна се, угасна.
— Така.
Марсалис посегна към механизма на седалката си и я свали докрай назад. Извъртя се по корем, изпълзя по облегалката към задната част на джипа и зарови там. Гласът му се чу приглушен от напрежението в коремните мускули.
— И преди съм го виждал това, в Загрос. Само че от другата страна на бариерата. Често използвахме тоя номер, за да прецакаме иранските транспортьори и да им спретнем засада. Действахме ги от разстояние. — Някакво одеяло се появи заедно с ръката му, той го задържа за миг, после го метна настрана. — Хакнеш ли протоколите на автопилота, можеш да правиш с транспортьорите кажи-речи каквото си искаш. — Шум като от стържене на пластмаса. — Да ги блъснеш един в друг, да ги засилиш в някоя пропаст, ако има пропаст наблизо. Или да ги откараш при някоя грижливо заложена мина… По дяволите!
— Какво правиш?
— Търся си оръжие. Понеже няма да споделиш с мен беретата си. Нали? Задължения по договора и така нататък. — Изпълзя назад, обърна се и седна, стиснал безпомощно зъби, огледа се трескаво, после отвори вратата. Заобиколи тичешком джипа. Лекият вятър беше подел прахта от аварийното им спиране и я носеше в рехав облак около колата. Сетне я понесе нататък в призрачна тишина под пресекливото червено сияние на аварийните светлинки. Севги погледна назад — Марсалис се опитваше да свали нещо от задната врата. Джипът се разлюляваше на амортисьорите при всяко дръпване. Мигащите светлинки обливаха Марсалис сред разпръсващия се прах и в лицето му, напрегнато и съсредоточено до крайност, имаше нещо демонично. Стори й се, че го чува как ръмжи от усилие. После нещо се отдели с пукот.
Той се върна със сгъваема лопата.
