Стена от мълчание. Последните думи на Койл отскочиха от нея като камъчета от всемент. Мълчание, осъзна Севги с изострените си от синаптика възприятия, което извън виртуалната среда би се запълнило с насилие така, както кръвта запълва отворена рана. Марсалис и Койл се гледаха втренчено, сякаш бяха сами в целия свят. Самата тя долови нещо в лицето на Ровайо, нещо, което не успя да разчете докрай. Другата жена й заприлича на спънат кон, сякаш невидими окови й пречеха да направи следващата логична стъпка. Нортън се колебаеше трескаво и безпомощно. Колкото до самата нея, докато гледаше как ситуацията скоростно се сговнява…
— Добре — много тихо каза Марсалис.
Севги си помисли, че няма да каже друго, и отвори уста да даде своя принос за разсейване на напрежението, но чернокожият я изпревари.
— Две неща. — Все така тихо и нежно, като с перце. — Първо, ако си въобразяваш, че можеш да заловиш Алън Мерин жив, значи не живееш в реалния свят. Това важи за всички ви. И второ, Рой, ако още веднъж си позволиш да ми говориш така, в реалния свят, ще те пратя в интензивното.
Ченгето от Ръба само това чакаше.
— Добре бе, хайде, излизаме от виртуалната да се разберем по мъжки, това ли искаш?
— И още как. — Но Севги изпита любопитното усещане, че Марсалис клати мислено глава в противоречие на думите си. — Само че няма да стане. Искам да запомниш едно име, Рой. Съдърланд. Исак Съдърланд. Защото той ти спаси живота днес.
И изчезна.
Изключи се с припламване на виртуална светлина и ги остави в празния виртуален апартамент, със стопкадъра на отдалечаващия се Мерин и стотината червени светлинки, обозначаващи, следите от присъствието му.
Колкото и да беше странно, не друг, а Ровайо дойде да го търси. Но докато го открие, той беше спрял да обикаля гневно по коридорите на Алкатрас и раздразнението го беше отвело до една външна галерия в западния край на комплекса. Ровайо го откри облегнат на парапета, вперил поглед в разпенените вълни, които носеха белите си шапки към устието на залива и висящия, петносан от ръжда мост, който го прехвърляше. Плътна мъгла се вдигаше към синьото небе като захарен памук, разтеглен от детски пръсти.
— Водата достатъчно ли ти се струва? — попита го.
Карл я изгледа странно.
— Отдавна съм на Земята.
— Да, знам. — Ровайо застана до него. — Имам един братовчед в Свободното пристанище. Изкара шест години на Марс, на младини. Почвен инженер. Две тригодишни квалификации една след друга. От него съм чувала, че не можеш да свикнеш с гледката на толкова много вода, независимо колко време е минало от завръщането ти.
— Е, за него може да е така. При всеки е различно.
— На теб липсва ли ти понякога?
Той я погледна отново.
— Какво искаш, Ровайо?
— Той казва, че му липсвало небето — продължи спокойно жената, сякаш не го беше чула. — Нощното небе, по-точно. Пейзажът на фона на тесния хоризонт — било като претъпкан с мебели склад. И многото звезди. Било сякаш всички лагеруват заедно, сякаш всички са част от една армия или нещо такова. Той и всички други хора на планетата, които са там с една обща цел, все едно всички вършат нещо важно, значимо.
Карл изсумтя.
— Ти чувствал ли си нещо такова? — попита тя.
— Не.
Прозвуча по-рязко, отколкото го беше планирал. Въздъхна.
— Аз съм тринайска, не забравяй. Ние не страдаме от вашата вътрешна потребност да бъдете полезни. Стремежът към групова хармония не е част от матрицата ни.
— Да, но едва ли се водиш само от онова, което ти диктува Матрицата ти, нали?
— Може и така да е, но определено си струва да се вслушваш в нея. Ако в плановете ти влиза да се чувстваш щастлив, разбира се.
Ровайо се обърна с гръб към парапета, облегна се и се подаря на лакти.
— Четох някъде, че това го няма в матрицата ни, на всички. Да сме щастливи имам предвид. Щастието било само страничен продукт, съчетание от химически вещества, чиято задача е да ни подмамят в посоката, накъдето ни тласкат гените ни.
Погледът му се хлъзна настрани, привлечен от изящното движение, с което беше сменила стойката си. Плъзна очи по профила й, по стройното тяло с високи гърди и дълги бедра, по гладките скули. Вятърът откъм залива вплиташе пръсти в къдриците й и ги приглаждаше напред към лицето.
— Не взимай присърце глупостите на Койл — каза тя, все така без да го поглежда.
— Не ги взимам.
Тя се усмихна.
— Добре. Просто… Работата е там, че тук, в Ръба, рядко се сблъскваме с тринайски. От време на време се появява по някой, ние го задържаме и го връщаме в лагера. В Симарон или Танана. Джизъсленд е идеалното място, където да изхвърлиш онова, което не искаш в собствения си заден двор. Ядрени отпадъци, експериментални нанотехнологии, върхови селскостопански изследвания. Републиката ги приема срещу минимална част от сумата, която биха ни стрували тук.
— Знам.
— Да. Върнал си неколцина бегълци от Симарон, ако не се лъжа.
— Шестима. — Той се замисли. — Седмина, ако броиш и Ерик Сандерсен миналата година. Той избягал по пътя и така и не стигнал до лагера в Симарон.
— А, да, спомням си случая. Онзи, който беше повредил компютъра на автокоптера, нали?
— Същият.
