— А-а, Сам! — зарадва се Дъфи. — Чудесно е, че те чувам.
— Слушай, нехранимайко такъв — гласът на Мак’Гайър звучеше ядосано, — само не ми разправяй, че си изпратил онова пожароопасно парче вкъщи при мама и тате!
— Тя е в съседната стая — прошепна Уилям в слушалката.
Сам изсумтя.
— Тази мадама ще те забърка в неприятности. Виж, Бил, защо, за Бога, не зарежеш цялата история? Дочух, че „Пост“ се кани да те вземе на работа… Напълно в твоето амплоа плюс отлична екипировка в добавка!
— Благодаря ти, приятелю, но съм се заловил с нещо голямо — отвърна Уилям. — Не пари за семки, а сериозен удар! Утре заминавам и ще прескоча до крайбрежието. Когато похарча всичко, ще се върна. С Олга добре ще си поживеем.
— Алис ще ме убие, ако тази вечер не се прибера с тебе. Поръча ми да те довлека за косите — рече Сам.
— Време е да я напуснеш, щом е започнала да разговаря така с тебе — засмя се Дъфи. — Не, няма да се откажа. Когато се опаричим, ще ви поканим да ни навестите.
— Чисти ли са мангизите? — В тона на Мак’Гайър се долавяше тревога.
— Има ли бързи пари, които да са чисти? — попита го Уилям. — Недей да се потиш от притеснение заради мене — аз съм добре.
— Алис хубавичко ще ме подреди довечера — оплака се Сам.
— Кажи й за Олга. Тя ще разбере. Кажи й, че Олга е прекрасна, и тя ще спре да ме очаква.
— Такава ли е? — полюбопитства Мак’Гайър.
— Каква?
— Прекрасна…
— О, Господи! Тази сладурана е… — Дъфи млъкна, когато Олга влезе в стаята. — Добре, Сам, до скоро виждане! Недей да правиш нищо, от което ще се чувстваш неудобно, ако го науча. — И той остави слушалката върху вилката.
— Всичко чух — усмихна му се тя. — Щастлива съм!
— Събра ли ми багажа?
— Току-що свърших. Има толкова много боклуци…
— Зарежи ги. Няма да се връщаме тук.
Дъфи я обгърна с ръце.
— Много те харесвам — рече й той.
Олга жадно притегли лицето му към своето.
— Наистина ли се оказах подходяща за тебе? — прошепна.
— Ъхъ! — отвърна Уилям.
Тя залепи устни върху шията му.
— Най-подходящата от всички ли? — попита го, захапвайки кожата му между зъбите си.
Той я притисна към себе си и рече:
— Разбира се!
Останаха така дълго време, погълнати изцяло от прегръдката. Дъфи изпитваше удоволствие от допира на нейната коса до лицето си. След това нежно я отблъсна и я задържа между протегнатите си ръце.
— Питам се дали не сме откачени, за да се захващаме с шайка като тази на Морган — каза той. — Бих могъл веднага да си намеря работа и да се оженим.
— Изиграй Глисън и да офейкаме — прекъсна го Олга.
Дъфи сви рамене. Отиде при куфарите и ги затвори, здраво стягайки каишите.
— Да-а, ти не си като Алис, нали? — рече й.
Тя го изгледа озадачена.
— Като Алис ли? — попита го. — Каква е Алис?
Уилям се усмихна, но умът му беше другаде.
— О, няма значение… Тя е глупачка. Парите не означават нищо за нея. Интересува я единствено любовта.
Олга вдигна рамене.
— Тази порода е на изчезване — каза тя с лека насмешка, — но човек все още ги среща тук-там.
Дъфи се изправи и обгърна с поглед стаята, хванал по един куфар във всяка ръка. Стоя така, докато Олга не го побутна.
— Хайде да вървим, наркоман такъв — подкани го тя.
— Добре — рече той. Запъти се към вратата, после отново спря. — Никога повече няма да видя тази бърлога!
Олга се провря покрай него и излезе в коридора.
— Кого го е грижа? — запита тя, тръгвайки надолу по стълбите.
Дъфи погледна подире й. Остави единия куфар на земята, затвори вратата, вдигна го отново и заслиза след нея.
Веднага щом се върнаха във вилата на Олга, Дъфи набра номера на Анабел. Докато чакаше да се свърже, тя започна да си прибира багажа. Чуваше се как снове из спалнята — въодушевена, тананикаща с дрезгава монотонност, но изпълнена с много решителност.
По линията се разнесе тихо щракване.
— Здрасти! — каза той.
До ухото му достигна задъханият глас на Анабел.
— Кой се обажда? — попита тя.
— Там ли е гаджето ти? На телефона е Дъфи — представи се той.
— Съвсем скоро ще стъпиш накриво — грубо рече тя, — а аз здравата ще се посмея, щом се сгромолясаш!
— Точно сега нямам време за разговори с тебе, мераклийке. Повикай Глисън! — отвърна Уилям.
— Остроумни типове като тебе ги слагат във вана с бензин и им хвърлят вътре клечка кибрит — съвсем безстрастно произнесе Анабел.
Глисън, изглежда, изтръгна слушалката от нея, защото Дъфи го чу да казва: „Млъкни, за Бога!“
— Глисън ли е? — попита той.
— Да. Готов ли си за сделка?
— Разбира се. Готов съм да се спазарим. Търгът не беше особено разгорещен. Предложиха ми четиридесет бона — нито повече, нито по-малко. Срещу петдесет хилядарки списъкът е твой.
— Откъде, по дяволите, да ти ги събера? — побесня онзи.
Устните на Дъфи се разтегнаха в усмивка, но очите му си оставаха тъжни.
— Първата ми работа за утре е, че заминавам — рече той. — Не ми пука кой ще притежава списъка, но тази вечер искам „сухото“ от съответния човек. Петдесет хиляди не са чак толкова много за организация като твоята.
— Ще си платиш за това, кучи сине! — извика Глисън.
— Не и преди да съм си получил мангизите, а пък ти своя бележник. После всички ще трябва да бъдем нащрек.
