Нубревна, Йорис... не някой бандит.
- А това кой е?
Йорис кимна към Иврен, която все още държеше качулката си ниско нахлупена, готова
за бой.
Той даде знак и един от войниците протегна лък и бутна качулката ѝ.
- Здравей, майстор-ловецо - рече тя провлечено.
- Ти... - изръмжа Йорис и изблъска Мерик от пътя си. -Изменницата на Нихар. Не си
добре дошла тук.
Мечът ѝ изсвистя от ножницата в същия миг, в който Мерик извади сабята си - и я опря
в гърба на стария воин.
- Ако нагрубиш още някого от дружината ми, майстор Йорис, ще те намушкам.
Той бутна острието напред, докато ризата на Йорис не се опъна. Това беше прекалено, а
Йорис беше наясно колко бързо кипва гневът на Нихар.
- Иврен е визер на Нубревна и сестра на краля, така че ще се отнасяш към нея с нужното
уважение.
- Тя се отказа от титлата си, щом прие карау...
Ботушът на Мерик се заби в коляното на Йорис. Мъжът се свлече на земята, а всички
наоколо опънаха лъковете.
Йорис обаче избухна в смях - звук, който напомняше трошене на камъни. Той вдигна
глава.
- Ето
от ‘матчето - това е. Това е всичко.
Той продължи да се смее, след което с лекота се изправи.
Лъковете и стрелите се отпуснаха едновременно, а Йорис се поклони елегантно.
- Позволете на скромния ви слуга да ви придружи до новия ви дом.
- Нов? - повдигна вежди Мерик и прибра сабята в ножницата.
На лицето на Йорис се изписа хитра усмивка.
- Ноден е благосклонен към нас тази година, Височество, а само глупак не би приел
даровете Му.
* * *
Утринното слънце приличаше над Мерик, а сянката му се виеше зад него и пълзеше по
избелелите от лъчите борови дънери и по прашната, жълтеникава земя. Сафия се държеше
на десет крачки по-назад, близо до Изьолт, а Иврен вървеше последна.
Той с облекчение установи, че стига да не чуваше и виждаше домната, почти не я
забелязваше.
И стига тя да не лежеше отгоре му.
Все пак хвърляше по някой поглед на всеки няколко минути, за да се увери, че жените
не изостават. Изьолт не се оплакваше и не ги бавеше, но все още не беше напълно
оздравяла. Лицето ѝ беше непроницаемо като сняг, но въпреки това си личеше, че е
стиснала челюсти.
Да, обаче когато беше изненадала Мерик с чудатите си въпроси на борда на „Жана“, видът ѝ беше доста свиреп, като сега. С една дума, човек трудно можеше да разбере какво
точно чувстваше тя... и дали изобщо чувстваше нещо.
За щастие на Изьолт и Иврен, предубедените пазачи на Йорис се бяха стопили в тихата
гора още в първия километър на прехода им. За щастие на Мерик пък въпросните войници
бяха пръснати на хиляди хектари из призрачната гора.
Ако Сафия решеше да избяга, хората на Йорис щяха да я спипат за няколко минути.
Той обаче се съмняваше, че тя би избягала. Не и докато Изьолт все още не беше
оздравяла.
Групата продължи напред, а притихналият пейзаж си оставаше все същият. Безкрайно
гробище от напукани дървета и избелели дънери, трупове на птици и земя, суха като
кокал. Когато идваше тук, Мерик говореше тихо и държеше главата си сведена.
Йорис нямаше подобни скрупули. Той гръмогласно засипваше Мерик с новости около
мъжете и жените, с които беше отраснал принцът. Мъже и жени, които едно време бяха
живели и работили в имението на Нихар. Изглежда, всички вече се бяха преселили в този
нов дом заедно с Йорис и войниците му.
Въпреки всичко наоколо принцът си даде сметка, че все пак се надява да открие
някакви признаци на живот. Някой лишей, туфа мъх... би се зарадвал на каквато и да било
зеленинка. Въпреки това обаче положението беше точно каквото го беше описал на
Кълен... нищо не се беше променило. На изток или на запад, в този свят на смърт и отрова
всичко изглеждаше еднакво.
Йорис достигна до едно разклонение на пътеката - десният път продължаваше покрай
брега на Яданско море, а левият навлизаше в сушата. В този миг през ума на Мерик
премина тревожна мисъл.
- Щом всички са се преместили, майката на Кълен също ли е заминала? Той имаше
намерение да я посети.
- Карил остана в имението - отвърна Йорис, - така че Кълен ще я открие точно където я
остави. Единствено тя не тръгна с нас. Така или иначе, никога не се почувства у дома си
тук. В сърцето си завинаги ще остане аритовка.
Той откачи манерката от колана си, поклати глава и пое по левия път.
Мерик го последва, като забави крачка достатъчно, за да се увери, че Сафия, Изьолт и
Иврен също го следват.
- Вода? - предложи Йорис.
- Да, моля.
Устните му бяха станали като хартия, а езикът му - като лепило. Сякаш съсухреният
пейзаж изсмукваше влагата направо през порите му.
Той обаче се постара да не пие твърде много. Кой знае колко пречистена вода имаше
Йорис напоследък...
- Това ново място - поде и му върна манерката - явно не е близо до имението на Нихар.
Струва ли си да бием толкова път?
- Аха - отвърна онзи и му се усмихна. - Но няма да ти казвам нищо повече. Искам сам да
