— Първото изчезнало дете, което познавах, се казваше Рангилд Хансен. По онова време Рангилд беше към осемгодишна и си играела с по-малката си сестричка на поляната пред къщата. Майка им, която приготвяла хляб в кухнята, излязла навън за глътка свеж въздух. „Къде е Рангилд?“, попитала тя. „Тръгна с високата жена“, отвърнала малката сестра. „Каква висока жена?“, попитала майката. „Високата жена с белите ръкавици — отвърнала сестричката. — Тя хвана Рангилд за ръка и я отведе.“
Баба ми каза, че повече никой не видял Рангилд.
— Не я ли търсиха? — попитах аз.
— Претърсиха цялата околност. Всички в града се включиха, но така и не я откриха.
— Какво се случи с другите четири деца?
— И те изчезнаха също като Рангилд.
— Как точно изчезнаха, бабо?
— Във всеки от случаите чудата жена била забелязана пред домовете им точно преди децата да изчезнат.
— Но как точно са се изпарили? — попитах аз.
— Вторият случай беше много странен — отвърна баба. — Имаше едно семейство на име Кристиянсен. То живееше горе в квартал Холменколен и в дневната им висеше стара картина с маслени бои, с която много се гордееха. На картината бяха нарисувани няколко патици в двора на фермерска къща. На платното нямаше хора, а само ято патици в затревен двор и къщата на заден план. Картината беше много голяма и хубава. Един ден дъщерята Солвег се прибрала от училище с ябълка в ръка. Казала, че й я дала мила дама на улицата. На следващата сутрин малката Солвег не била в леглото си. Родителите й я търсили навсякъде, но не я намерили. И тогава бащата внезапно извикал:
— Ето я! Солвег храни патиците!
Той сочел към старата картина и наистина, Солвег била на нея. Стояла застинала в двора на фермата с кошница в ръка и хвърляла хляб на патиците. Бащата се спуснал към картината и я докоснал. Но това не помогнало. Момичето било просто част от пейзажа, просто фигура, изрисувана върху платното.
—
— Много пъти. А най-странното беше, че Солвег сменяше позата си на рисунката. Веднъж дори беше вътре в къщата и надничаше през прозореца. Друг ден стоеше в лявата част на картината с патица на ръце.
— Виждала ли си я да се движи на рисунката?
— Никой не я е виждал. Независимо дали беше навън да храни патиците, или гледаше през прозореца на къщата, винаги беше неподвижна, просто картина, нарисувана с маслени бои. Цялата история беше изключително чудата. Много странна работа. А най-странното беше, че с течение на годините момичето на картината растеше. След десет години малкото момиченце се бе превърнало в млада жена. След трийсет години бе достигнала средна възраст. И тогава, петдесет и четири години след случилото се, тя изчезна от картината.
— Искаш да кажеш, че е умряла ли? — попитах аз.
— Кой знае? — отвърна баба. — В света на вещиците се случват загадъчни неща.
— Разказа ми за две деца. Какво се случи с третото?
— Третото дете беше малката Биргит Свенсон — продължи баба. — Тя живееше срещу нас. Един ден по цялото й тяло започнаха да растат пера. След месец се бе превърнала в голямо бяло пиле. Родителите й я гледаха дълги години в курника на двора. Дори снасяше яйца.
— Какъв цвят бяха яйцата?
— Кафяви. Най-големите яйца, които някога съм виждала. Майка й приготвяше омлети от тях. Бяха изключително вкусни.
Взирах се в баба, която седеше като древна кралица на трона си. Очите й бяха мътносиви и сякаш се взираха в далечината. В онзи миг единственото у нея, което изглеждаше реално, беше пурата й, чийто дим се издигаше на сини облачета около главата й.
— Значи момиченцето, което се превърнало в пиле, не изчезнало, така ли? — попитах аз.
— Не, Биргит не изчезна. Тя живя дълги години и снасяше кафяви яйца.
— Но ти каза, че всички деца са изчезнали.
— Сбъркала съм — отвърна баба. — Остарявам. Не мога да помня всичко.
— Какво се случи с четвъртото дете?
— Четвъртото дете беше момче на име Харалд. Една сутрин кожата му станала жълтеникавосива. После се втвърдила и напукала като черупката на орех. До вечерта момчето се превърнало в камък.
— В камък ли? — попитах аз. — В истински камък?
— В гранит — отвърна баба. — Ако искаш, ще те заведа да го видиш. Още го държат в къщата. Стои в коридора като малка каменна статуя. Гостите подпират чадърите си на него.
Макар да бях много малък, не бях готов да повярвам на всичко, което баба ми разказваше. Но тя говореше толкова убедително и сериозно, по лицето й нямаше и следа от усмивка и дори очите й не проблясваха, че започвах да се чудя дали все пак не казва истината.
— Продължавай, бабо. Спомена, че децата били общо пет. Какво се случи с последното?
— Искаш ли да си дръпнеш от пурата ми? — попита тя.
— Едва на седем години съм, бабо.
— Няма значение на колко години си. Ако пушиш пури, няма да хващаш настинки.
— Разкажи ми за петото дете, бабо.
