— Най-страшното мина — рече тя. — Скоро пак ще съм на крака.
— Наистина ли? — обърнах се аз към сестрата.
— О, да — усмихна се тя. — Баба ти ни каза, че трябва да се оправи, за да се грижи за теб.
Отново прегърнах баба.
— Не ми позволяват да пуша — каза тя. — Но само почакай да си тръгнат.
— Тя е жилава старица — рече сестрата. — До една седмица ще я вдигнем на крака.
Сестрата се оказа права. След седмица баба ми вече потропваше из къщата, подпряна на позлатения си бастун, и пречеше на госпожа Спринг да готви.
— Благодаря ви за помощта, госпожо Спринг — казваше тя, — но вече можете да се приберете у дома.
— О, не, не мога — отвръщаше госпожа Спринг. — Лекарят ме предупреди, че през следващите няколко дни не бива да се натоварвате.
Лекарят беше казал и нещо друго. Той хвърли бомбата, като заяви, че в никакъв случай не бива да рискуваме с пътуване до Норвегия това лято.
— Глупости! — извика баба. — Обещах му, че ще отидем!
— Твърде далеч е — възрази лекарят. — Прекалено опасно е. Но ще ви кажа какво можете да направите. Можете да заведете внука си в някой хубав хотел на южния бряг на Англия. Морският въздух ще ви се отрази добре.
— О, не! — възкликнах аз.
— Искаш ли баба ти да умре? — попита докторът.
— Не!
— Тогава тя не бива това лято да се отправя на дълги пътувания. Още не е достатъчно укрепнала. А и я накарай да спре с тези отвратителни черни пури.
Накрая лекарят успя да убеди баба за ваканцията, но не и за пурите. Запазихме си стаи в хотел „Блясък“ в известното крайморско градче Борнмът. Баба ми каза, че в Борнмът е пълно със стари хора като нея. Хиляди старци отивали да живеят там, след като се пенсионирали, защото въздухът бил толкова ободряващ и здравословен, че според тях удължавал живота им с няколко години.
— Вярно ли е това? — попитах аз.
— Не, разбира се — отвърна баба. — Това са пълни глупости. Но мисля, че този път трябва да послушаме лекаря.
Скоро след това с баба хванахме влака за Борнмът и се настанихме в хотел „Блясък“. Той представляваше огромна бяла сграда на брега и ми изглеждаше доста скучно място за лятната ваканция. Разполагах с отделна спалня, но една врата я свързваше със стаята на баба ми и двамата можехме да ходим един при друг, без да излизаме в коридора.
Преди да тръгнем за Борнмът, баба ми подари за утеха две бели мишки в малка клетка и аз, разбира се, ги взех със себе си. Тези мишки бяха страшно забавни. Кръстих ги Уилям и Мери и в хотела се заех да ги уча на номера. Първо ги научих да пропълзяват в ръкава на сакото ми и да излизат от яката ми. След това ги научих да се катерят по врата върху главата ми. Постигнах го, като поръсвах в косата си трохи от кекс.
Първата сутрин след пристигането ни, камериерката оправяше леглото ми, когато една от мишките подаде глава изпод чаршафите. Камериерката нададе писък и в стаята дотичаха десетина души, за да видят кого колят. Съобщиха за случилото се на управителя. Последва неприятна разправия в кабинета му, където бяхме той, аз и баба.
Управителят, който се казваше господин Стрингър, беше наежен мъж с черен фрак.
— Не мога да допусна мишки в хотела си, госпожо — обърна се той към баба ми.
— Как смеете да казвате това, след като скапаният ви хотел и бездруго е пълен с плъхове! — извика баба.
— Плъхове ли? — кресна господин Стрингър с мораво лице. — В този хотел няма плъхове.
— Видях един тази сутрин — настоя баба. — Тичаше по коридора към кухнята!
— Това не е вярно! — извика господин Стрингър.
— Най-добре е веднага да повикате някой да излови плъховете, преди да съм се обадила на Службата по хигиена. Сигурно по пода в кухнята пъплят мишки, гризат храната по рафтовете и скачат в супата!
— Не е вярно! — кресна господин Стрингър.
— Нищо чудно, че на закуска препечената ми филийка бе оръфана по краищата — продължи неумолимо баба. — Нищо чудно, че имаше отвратителен вкус. Ако не внимавате, хората от хигиенната инспекция ще наредят целият хотел да бъде затворен, преди всички да се разболеят от тиф.
— Не говорите сериозно, госпожо — каза господин Стрингър.
— По-сериозна не съм била през целия си живот — отвърна баба. — Ще позволите ли на внука ми да държи белите мишки в стаята си?
Управителят разбра, че е победен.
— Може ли да ви предложа един компромис, госпожо? — попита той. — Ще му разреша да ги държи в стаята си, стига да не ги пуска от клетката. Какво ще кажете?
— Това ни устройва напълно — рече баба, стана от стола и излезе тържествуващо от стаята, а аз я следвах по петите.
Няма как да дресираш мишки в клетка. Въпреки това не се осмелявах да ги пусна навън, защото камериерката непрекъснато ме шпионираше. Тя имаше ключ за стаята ми и нахълтваше по всяко време в опит да ме хване как съм извадил животинките от клетката. Камериерката заяви, че ако някоя мишка наруши правилата, портиерът ще я удави в кофа с вода.
Реших да потърся по-безопасно място, на което да продължа с дресировките. В огромния хотел все трябваше да има някоя празна стая. Сложих по една мишка в двата джоба на панталона си и слязох на приземния етаж, за да си потърся тайно местенце.
