Вихърът на Жътваря полностью

— Да те оставя? Бог мой, аз те принуждавам!

Блудния се смъкна на колене, отметна глава и закрещя от гняв.

И светът затрепери отново.

Беше забравил. Веригите. Воли, вплетени във вечната прегръдка на война. Потоп от свирепи чувства, прииждащ непрекъснато. Безсмъртно давене. „Отново съм в света. Предадох своята слабост и съм пленен от сила.“

— Само слабите и безполезните са истински свободни — прошепна.

Тя го чу.

— Не е нужно да си толкова сантиментален, Блудни. Върни се в Цеданса и се погрижи за себе си. Кръв вече тече между Плочите. Между всички тях. Лабиринтите. Цедансът най-сетне показва истината за нещата. Истината за нещата. Да използвам твоите думи, Плочите вече… текат. Можеш ли да ги вкусиш? Тези нови Лабиринти? Хайде да ги проучим, двамата с теб, и да изберем своя аспект. Има вкусове… светлина и мрак, сянка и смърт, живот и… о, какво е това? Шутовете на Шанса, Необвързан, Опонн — скъпи Блудни, парвенюта са заели мястото ти. Тези Близнаци играят твоята игра, Блудни. Какво ще направим за това?

— Бездната да ме вземе — простена богът и се смъкна на студените лепкави камъни.

— Призови го, Блудни. Той е нужен. Сега. Призови нашия Смъртен меч.

— Не мога. Проклета глупачка! Изгубен е за нас.

— Аз притежавам…

— Зная какво притежаваш. Наистина ли мислиш, че стига? Да го изтръгнеш от хватката на Маел? Тъпа жалка кучка. Хайде, спри тази проклета молитва, Дестраи. Всяко твое искане ми отнема силите — а това не е разумно. Не и сега. Много е рано. Аз съм… уязвим. Едурите…

— Магьосниците Едур сега треперят и се стряскат от сенки — не знаят какво се е случило. Изпитват само заслепяващ страх…

— Млъкни! — изрева богът. — Кой може да проникне през онези магьосници, цивреща свиньо? Остави ме на мира! Веднага!

Отвърнаха му с… нищо. Внезапна липса, изпълнено с ужас присъствие.

— Така е по-добре — изръмжа той.

Но остана така, свлечен на студения под, обкръжен от мрак. Мислеше. Но и мислите не идваха без цена.

„Бездната да ме вземе, май направих грешка. И сега ще трябва да живея с нея.“

„И да кроя планове.“

Гадаланак надникна иззад кръглия си щит. Една огромна ръка го стисна за лакътя и след миг той летеше през тренировъчния двор. Падна тежко, изпързаля се й се натресе в стената.

Простена, тръсна глава, после пусна късата си двуостра брадва и смъкна шлема си.

— Не е честно — измърмори и примижа от болка, докато се надигаше. Погледна сърдито Карса Орлонг. — Императорът не може да го направи това.

— Толкова по-зле за него — изръмжа в отговор тоблакаят.

— Май ми скъса нещо в ръката.

Сеймар Дев се намеси от стола си под навеса:

— По-добре си намери лечител, Гадаланак.

— Кой още ще посмее да се изправи срещу мен? — попита Карса и изгледа шепата други воини, подпрян на меча си. Очите на всички се обърнаха към жената с маска, която стоеше мълчалива и неподвижна, унила и похабена като забравена статуя сред руини. Изглеждаше безразлична към вниманието им. И все още не беше извадила двата си меча.

Карса изсумтя:

— Страхливци.

— Чакай малко — обади се един, казваше се Пъди. — Не е това, проклет бедерински бик такъв. Стилът ти на бой е. Няма нужда да се учим да се оправим с него, щото тоя император едур не се бие така. Не би могъл. В смисъл, няма я тая сила. Нито обхвата. Освен това е цивилизован — ти се биеш като животно, Карса, и можеш само да го свалиш кучия му син — само че няма да ти се наложи, щото аз ще го направя преди теб. — Надигна късото копие в едната си ръка. — Първо ще го нанижа — да го видя после как ще се бие прободен. Ще го пробуча от шест крачки, ясно? После се доближавам и го сека на парчета.