Сеймар Дев престана да слуша. Чувала беше хвалбите на Пъди. Погледът й се спря на жената, която воинът мекрос бе нарекъл Сегюле. Дума от Първата империя. „Наковалня“. Странно име за хора — може би някакъв оцелял клан от колониалния период на империята на Дессимбелакис. Част от армия, заселена на някой приятен остров като награда за някоя велика победа — всичките тези армии си бяха имали име, а „Наковалня“ е било само вариант по тема, обща за военщината на Първата империя. Виж, маската обаче беше уникална особеност. Гадаланак бе казал, че всички Сегюле носели такива и че нещо в драскулките по лъскавите им маски показвало ранг. „Но ако тези знаци са писмо, не е от Първата империя. Изобщо. Любопитно. Колко жалко, че тя изобщо не говори.“
Гадаланак стана и тръгна да търси лечител.
В двореца се бяха разиграли събития, трусовете от които не можеха да не стигнат и до лагера на претендентите. Може би списъкът вече бе уточнен и редът на двубоите — официално решен. Слух, който да зарадва събралите се тук видиотени воини — макар единствената реакция на Карса на тази възможност бе да изръмжи кисело. Сеймар Дев беше склонна да се съгласи с него — не беше убедена, че слухът е точен. Не, нещо друго се беше случило, нещо кърваво. „Фракции, които се дърлят като псета на пир, след като можеха всичко да си поделят, ако имаха малко мозък. Но така става винаги, нали? Достатъчното никога не стига.“
И в този момент долови нещо, потръпване по жилите — костите, — дълбоко заровени в плътта на този свят. „Този свят… и всеки друг. Богове подземни…“ Усети се, че се е изправила. Примига. И видя в центъра на двора обърналия се към нея Карса, със свиреп поглед в озверелите очи. Тоблакаят се беше озъбил.
Тя откъсна погледа си от ужасния воин, бързо влезе в обкръжения с колонади параден коридор и продължи по прохода между помещенията, в които бяха настанени поборниците.
Влезе в скромната си стая.
Затвори вратата — вече мълвеше ритуала на затварянето. Нещо лошо ставаше отвън, кръв се лееше и съскаше като киселина. Страховити събития, нещо невероятно старо, ликуващо в новата си мощ…
Сърцето й подскочи. От пода в центъра на стаята се надигаше привидение. Провря се с рамо през преградите й.
Тя извади ножа си.
Беше призрак. Призрак на прокълнат маг. Бляскавите, но боязливи очи се спряха на нея.
— Вещице… Не се съпротивлявай, моля те.
— Не си канен тук. Защо да не се възпротивя?
— Трябва ми помощта ти.
— Изглежда малко късно за това.
— Аз съм Цеда Куру Кан.
Тя кимна намръщено.
— Чух това име. Паднал си при завоеванието на Едур.
— Паднал? Идея, която си струва да се обсъди. Уви, не сега. Трябва да изцериш… едно лице. Моля те. Мога да те заведа при нея.
— Коя?
— Ледерийка е. Наричат я Пернатата вещица…
Сеймар Дев изсъска:
— Не си избрал подходящия човек, Цеда Куру Кан. Да изцеря тая руса ризан? Ако умира, ще се радвам да й помогна да свърши по-бързо. Тази жена носи лошо име на вещиците.
Нов трепет разтърси невидимите мрежи, опасващи света.
Видя как призракът на Куру Кан потръпна, видя внезапния ужас в очите му.
И Сеймар Дек плю на острието на ножа си, втурна се и посече с него през призрака.
Писъкът на Цеда заглъхна бързо, щом желязното оръжие го впримчи, засмука го, плени го в себе си. Дръжката на ножа в дланта й изведнъж стана студена като лед. Пара блъвна от острието.
Тя бързо добави няколко думи, за да затегне обвързването.
След това се олюля назад и се смъкна разтреперана на нара. Очите й се спряха на оръжието в ръката й.
— Богове подземни — изломоти. — Хванах още един.
След миг вратата се отвори и Карса Орлонг влезе приведен.
— Стига си го правил това, проклет да си!
— Тази стая вони, вещице.
— Газиш през преградите ми все едно са паяжини. Тоблакай, цял проклет бог трябва, за да направи това, което ти направи току-що — но ти не си бог. Готова съм да се закълна в това над костите на всеки нещастен глупак, когото си убил.
— Не ме интересуват проклетите ти прегради — отвърна грамадният воин, опря меча си на стената и направи една стъпка, с което се озова в центъра на стаята. — Знам я тази миризма. Призраци, духове… това е вонята на забравянето.
— Забравяне?
— Когато мъртвите забравят, че са мъртви, вещице.
— Като твоите приятели в тъпия ти каменен меч?
Очите, които се приковаха в нея, бяха студени като мъртва пепел.
— Те излъгаха смъртта, Сеймар Дев. Такъв бе моят дар. Такъв бе техният — да се отвърнат от покоя. От забвението. Живеят, защото мечът живее.
— Да, магически свят в оръжие. Не си въобразявай, че е толкова уникален, колкото ти се иска.
Той се озъби.
— Естествено. Нали и ти имаш същия нож.
Тя се сепна.
— Едва ли има лабиринт в този нож, Карса Орлонг. Той е просто нагънато желязо. Нагънато по много особен начин…
— За да стане затвор. Вие цивилизованите много обичате да затъпявате смисъла на думите. Може би защото имате много и ги използвате твърде често и без причина. — Огледа се. — Значи си обвързала призрак. Не ти е присъщо.
— Не бих могла да възразя на това — призна тя. — Вече не съм сигурна коя съм. Каква би трябвало да съм.
