— Ами, такова… — рече Пипин, — ако смея да кажа така, мъчи ме твърде неотложен въпрос, тъй де, какво става със закуската и прочие? С други думи, по кое време се храните, нали разбираш, и къде е столовата, ако има такава? Ами странноприемниците? Оглеждах се, докато идвахме нагоре, ала не забелязах нито една, макар че до днес черпех сили в надеждата за глътка пиво, щом стигнем до жилищата на мъдри и благородни мъже.
Берегонд го изгледа с уважение.
— Стар боец си, виждам. Лично аз не съм голям пътешественик, но разправят, че който воюва из голите поля, вечно дебне надеждата за трапеза и глътка пиво. Значи още не си похапвал?
— Е, похапнах, право да си кажа — отвърна Пипин. — Но само чаша вино и едно-две симидчета, любезно предложени от вашия владетел; той обаче ме разпитва цял час, а от такъв тежък труд се огладнява.
Берегонд се разсмя.
— Има една поговорка: на трапеза от малък човек чакай големи дела. Но трябва да ти кажа, че в цялата Крепост никой не е хапнал повече от теб, нито пък с такива почести. Тук е крепост и стражева кула, а сега сме във военно положение. Ставаме преди изгрев слънце и сдъвкваме по някой залък в здрача, после бързаме по задачите си, щом отворят портите. Ала не се отчайвай! — Той отново се разсмя, виждайки съкрушеното лице на Пипин. — Ония, които са изпълнявали тежки задачи, могат да се подкрепят с втора закуска. После идва време за обяд — по пладне или по-късно, в зависимост от смените, а по залез слънце се събираме за вечеря и веселба — доколкото можем още да се веселим. Хайде! Ще се поразходим, а сетне ще си набавим нещичко и ще се качим на крепостната стена да хапнем, да пийнем и да погледаме красивото утро.
— Момент! — каза Пипин и се изчерви. — Бях забравил — от лакомия или глад, както благоволиш да го назовеш. Гандалф, Митрандир по вашему, ме помоли да нагледам коня му — Сенкогрив, великолепен рохански жребец. Разправят, че кралят го ценял като зеницата на очите си, макар да го подари на Митрандир заради големите му услуги. Мисля, че новият господар обича коня си повече от мнозина хора и ако добрата му воля има някакво значение за този град, препоръчвам безмерно да се грижите за Сенкогрив — да се отнасяте към него по-любезно, отколкото към хобитите, ако е възможно.
— Хобити ли? — попита Берегонд.
— Така се нарича моят народ — обясни Пипин.
— Радвам се да го науча — каза Берегонд. — Сега мога да кажа, че чуждият акцент не загрозява благородната реч, а хобитите са сладкодумен народ. Но да вървим! Ще ме запознаеш с този добър кон. Обичам животните, ала рядко ги виждаме в нашия каменен град; моят народ идва от планинските долини, а преди това е живял в Итилиен. И не се бой! Ще минем за кратко посещение на вежливост, сетне отиваме право към столовата.
Пипин откри, че Сенкогрив е добре настанен и се радва на всички необходими грижи. В шестия кръг, извън стените на Крепостта, имаше чудесни конюшни, където бързи коне бяха винаги на разположение досами жилищата на кралските вестоносци — пратеници, готови по всяко време да препуснат със заповед от Денетор или старшите военачалници. Но засега всички коне и ездачи бяха на път.
Когато Пипин влезе в конюшнята, Сенкогрив изцвили и обърна глава.
— Добро утро! — каза Пипин. — Гандалф ще дойде, щом се освободи. Зает е, но ти праща поздрави, а аз трябва да видя дали всичко е наред; надявам се, че почиваш след тежкия труд.
Сенкогрив вирна глава и тропна с копито, но разреши на Берегонд да го погали по челото и да потупа мощните му хълбоци.
— Сякаш не е пристигнал току-що от дълъг път, а само чака да препусне — каза Берегонд. — Колко е силен и горд! Къде е сбруята му? Навярно е хубава и скъпа.
— Никоя сбруя не е достойна за него — отвърна Пипин. — Той не признава юзда. Ако благоволи, ще те носи; не желае ли — е, тогава не ще го укротят юзда, оглавник, камшик или бич. Довиждане, Сенкогрив! Потрай още малко. Битката наближава.
Сенкогрив вдигна глава и изцвили тъй силно, че цялата конюшня се разтресе, а двамата запушиха уши. После провериха дали яслите са пълни и излязоха.
— А сега към нашите ясли — рече Берегонд и поведе Пипин обратно към Крепостта.
Минаха през една врата откъм северната страна на голямата кула, спуснаха се по дълго прохладно стълбище и се озоваха в широк коридор, осветен с фенери. В стените бяха прорязани гишета и едно от тях беше отворено.
— Тук е складът и столовата на моя отряд от Стражата — поясни Берегонд. — Привет, Таргон! — подвикна той през гишето. — Още е рано, но водя нов боец на Владетеля. Отдалече идва и дълго е затягал колана, пък и тая сутрин се е потрудил, та е гладен. Дай ни каквото ти се намира!
Намери се хляб, масло, сирене и ябълки — последните от зимния запас, сбръчкани, но сочни и сладки; освен това получиха кожена манерка с младо пиво и дървени чинии и чаши. Наслагаха всичко в ракитова кошница и се измъкнаха на слънце; Берегонд отведе Пипин към източния край на огромната издадена стена, където имаше амбразура с каменна пейка край ръба. Оттук можеха да огледат утринния свят.
