Заеха се да унищожат запасите, разговаряйки ту за Гондор и местните нрави и обичаи, ту за Графството и страните, които Пипин бе видял. И колкото повече приказваха, толкова повече се изумяваше Берегонд и гледаше с безкрайно удивление как хобитът седи на пейката, размахал късите си крака, или се изправя на пръсти върху нея, за да надникне над ръба на стената към далечните поля.
— Не ще крия, уважаеми Перегрин — каза Берегонд, — че те мислехме едва ли не за някое от нашите деца, за хлапе, що е видяло най-много девет лета, ала си минал през чудеса и несгоди, с каквито могат да се похвалят малцина от белобрадите ни старци. Предполагах, че на Владетеля му е скимнало да си вземе благороден паж, както казват, че правели древните крале. Но сега виждам, че не е тъй, и те моля да ми простиш глупостта.
— Прощавам — каза Пипин. — Впрочем не си сбъркал чак толкова. За своя народ все още съм почти хлапак и ми остават още четири години, докато „навърша възраст“, както казваме в Графството. Но не се тревожи за мен. Ела да ми обясниш какво се вижда оттук.
Слънцето вече се бе издигнало и разсейваше мъглите из долината. Последните остатъци се отдалечаваха над главите им като бели парцаливи облачета, понесени от засилващия се източен вятър, под който заплющяваха знамената и белите флагове на крепостта. Далече в дъното на долината на около пет левги по права линия, мътно блестеше Великата река, идваща от северозапад и завиваща в мощна дъга на югозапад, за да изчезне от поглед сред искряща омара, на петдесет левги отвъд която лежеше Морето.
Пред Пипин се разстилаше целият Пеленор, осеян в далечината с чифлици и огради, хамбари и краварници, ала никъде не се виждаха стада. Многобройни пътища и коловози пресичаха зелените поля и по тях бе оживено. Върволици от коли се движеха към Голямата порта, други излизаха от нея. От време на време пристигаше конник, скачаше от седлото и изтичваше навътре. Но най-гъсто бе движението по главното шосе, което водеше на юг, после завиваше по-рязко от Реката, минаваше в подножието на хълмовете и скоро се губеше от поглед. То беше широко и покрито с гладки плочи, покрай него от източната страна имаше затревен път за конниците, а малко по-нататък се издигаше стена. Ездачите препускаха напред-назад, но шосето от край до край бе задръстено от големи закрити каруци, устремени ка юг. Скоро Пипин забеляза, че всъщност всички спазват установения ред — каруците се движеха в три колони, най-бързата теглена от коне, във втората волове влачеха грамадни фургони с красиви пъстри чергила, а по западния край на шосето отрудени мъже дърпаха ръчни колички.
— Това е пътят към долините Тумладен и Лосарнах, а по-нататък към планинските села и Лебенин — обясни Берегонд. — Последните каруци отнасят към убежищата старците, децата и жените, които ще ги придружават. До пладне всички трябва да минат през Портата и да разчистят пътя на една левга напред, такава е заповедта. Печална необходимост. — Той въздъхна. — Кой знае колцина ще се срещнат подир раздялата. В този град открай време децата са малко, а сега не остава ни едно… освен няколко юноши, които отказват да заминат и могат да си намерят работа — моят син е между тях.
Помълча. Пипин тревожно гледаше на изток, сякаш очакваше всеки миг из полята да нахлуят хиляди орки.
— Какво виждам нататък? — запита той, сочейки към широкия завой на Андуин. — Друг град ли е или що?
— Град беше — отвърна Берегонд, — главният град на Гондор, а тук бе само неговата крепост. От двете страни на Андуин виждаш руините на Осгилиат, отдавна превзет и опожарен от враговете ни. Ала ние отново го превзехме в дните на Денеторовата младост — не за да живеем в него, а да го удържим като челен пост и да възстановим моста, по който минаваха армиите ни. А после от Минас Моргул дойдоха Злите Конници.
— Черните конници? — възкликна Пипин и широко разтвори очи, помръкнали от разбуден стар страх.
— Да, черни бяха — потвърди Берегонд, — и виждам, че знаеш нещичко за тях, макар да не ги спомена в разказа си.
— Знам ги — тихо произнесе Пипин, — но не бих искал да говоря за тях тъй близо… тъй близо…
Той замлъкна, хвърли поглед отвъд Реката и му се стори, че не вижда нищо освен необятна заплашителна сянка. Може би просто планините се мержелееха на хоризонта и двадесетте левги мъглив въздух смекчаваха назъбените им очертания, може би само облачна стена се издигаше там, а зад нея тъмнееше още по-гъст мрак. Ала имаше чувството, че пред очите му здрачът се сбира и притъмнява безкрайно бавно, надигайки се да погълне слънчевите поля.
