— Не трябва да броим само ония, що се сражаваха на това поле — каза Арагорн. — След като освободихме крайбрежието, откъм южните провинции идват нови сили. Преди два дни изпратих насам през Лосарнах четири хиляди бойци от Пеларгир; предвожда ги безстрашният Ангбор. Ако потеглим след два дни, те ще имат време да наближат. И още нещо — заръчах на мнозина да ме последват нагоре по Реката с всички ладии, които успеят да съберат; при тоя благоприятен вятър скоро ще почнат да пристигат, няколко кораба даже са пристигнали вече в Харлонд. По моя преценка можем да поведем седем хиляди конници и пехотинци и въпреки това да оставим града по-добре защитен, отколкото в началото на щурма.
— Портата е разрушена — каза Имрахил — и откъде ще намерим сега изкуството да я изградим отново?
— В Ереборското кралство на Даин владеят това изкуство — отвърна Арагорн — и ако не погине надеждата ни, след време ще пратя Гимли, син Глоинов, да покани майстори от Планината. Но хората са по-яки от портите, пък и никоя не би издържала срещу Врага, ако защитниците я напуснат.
И тъй завърши спорът на владетелите — с решение да потеглят след два дни призори със седем хиляди бойци, ако успеят да ги сберат; основната част от войската да бъде пехота, защото ще трябва да навлязат в непроходими земи. Арагорн да поведе две хиляди души от ония, които бе събрал из Юга; Имрахил да достави три хиляди и петстотин, Еомер да добави към тях петстотин Рохирими без коне, но годни за сражение, и сам да поведе петстотин от най-добрите си Конници, да има още един отряд от петстотин души, сред които синовете на Елронд, Дунеданците и рицарите от Дол Амрот — общо шест хиляди пехотинци и хиляда конници. Но основните сили на Рохиримите, които бяха запазили конете си и можеха всеки момент да влязат в бой — около три хиляди души под командата на Елфошлем, — трябваше да преградят Западния път Против врага, разположен в Анориен. Незабавно пратиха бързи конници да съберат новини от северните области, други заминаха на изток да разузнаят из Осгилиат и по пътя към Минас Моргул.
А когато пресметнаха силите си и обмислиха как и по какви пътища ще се движат, Имрахил изведнъж гръмко се разсмя.
— Сигурно — провикна се той — това е най-голямата шега в цялата история на Гондор: с някакви си седем хиляди бойци, едва колкото авангарда на Врага в дните на неговата мощ, да атакуваме планините и непристъпната порта на Черната страна! Тъй би могло някое дете де нападне рицар в броня с лък от канапче и зелена върба. Ако мрачният владетел знае толкоз много, колкото казваш, Митрандир, няма ли да се усмихне, вместо да се изплаши, и с малкия си пръст да ни смаже като мушица, която опитва да го ухапе?
— Не, ще се помъчи да хване мухата и да изтръгне жилото — каза Гандалф. — А сред нас има имена, всяко от които струва повече от хиляда рицари в броня. Не, няма да се усмихне.
— Нито пък ние — каза Арагорн. — Ако това е шега, значи е прекалено горчива, за да се смеем. Не, идва последният ход от велика и рискована игра и с него ще дойде краят — за едната или за другата страна. — Сетне той изтегли Андурил от ножницата и вдигна сияйното острие под слънчевите лъчи с думите: — Не ще се прибереш, докато не приключи последната битка.
Два дни по-късно цялата армия на Запада бе събрана в полята на Пеленор. Пълчищата орки бяха опитали да нахлуят откъм Анориен, но под ударите на Рохиримите се бяха разпръснали и почти без бой избягаха към Каир Андрос; след премахването на тази заплаха и с пристигането на свежи подкрепления от Юга, Градът бе отлично подготвен за отбрана. Съгледвачите известяваха, че нито един враг не е останал по източните пътища чак до Кръстопътя на Поваления крал. Сега всичко бе подготвено за последния устрем.
Леголас и Гимли отново щяха да яздят заедно в отряда на Арагорн и Гандалф, който потегляше начело с Дунеданците и синовете на Елронд. Но за свой срам, Мери нямаше да потегли с тях.
— Не си събрал още сили за такова пътешествие — каза Арагорн. — Но не се срамувай. Дори нищо повече да не сториш в тази война, вече си заслужил велики почести. Перегрин ще дойде да представи народа на Графството и не му завиждай за късмета да потегли срещу заплахата, защото, макар да се бори мъжки, доколкото му позволяваше съдбата, той още не е успял да се изравни с подвига ти. Но честно казано, сега всички сме еднакво заплашени. Съдбата може да ни донесе печален край пред портата на Мордор, а ако това се случи, тогава и ти ще трябва да се вдигнеш на последен бой — тук или където те завари черният прилив. Сбогом!
И тъй, Мери стоеше оклюмал и гледаше как се сбира армията. До него Бергил също бе провесил нос; баща му трябваше да потегли начело на отряд от Града — не можеше да се върне в Стражата, преди да обсъдят провинението му. В същия отряд щеше да потегли и Пипин като боец на Гондор. Мери го виждаше наблизо — дребна, но напета фигурка сред снажните мъже от Минас Тирит.
