— Още не е сигурен — отвърна Гандалф, — пък и не е изградил силата си с изчакване като нас. Освен това не можем за ден-два да овладеем пълната мощ. Всъщност Пръстенът не може да се използува съвместно, нужен е само един господар. Саурон ще очаква мига на раздора, преди един от великите сред нас да стане властелин и да повали останалите. В този миг Пръстенът може да му помогне, ако удари внезапно. Той бди. Много вижда и много чува. Назгулите му още бродят по света. Преди изгрев слънце те прелетяха над полята, макар че малцина от морните и спящите ги забелязаха. Той размишлява над поличбите: възроденият Меч, който му отне някога съкровището, ветровете на съдбата, които се обръщат в наша полза, и неочакваният провал на първия му щурм, гибелта на могъщия му Капитан. И сега, докато си говорим, съмненията му растат. Окото му напрегнато се взира към нас, ослепяло почти за всичко останало. Тъй трябва да бъде и занапред. Там е цялата ни надежда. Затуй ето моя съвет. Пръстенът не е у нас. В мъдрост или велико безумие го пратихме към унищожение, та да не унищожи той нас. Без него не можем да прекършим със сила Сауроновото могъщество. Но трябва на всяка цена да отклоним окото му от истинската заплаха. Не можем да извоюваме победата с оръжие, но с оръжието можем да дадем на Носителя едничкия му шанс, макар и нищожно крехък. Както започна Арагорн, тъй трябва да продължим. Трябва да подтикнем Саурон към последния скок. Трябва да подмамим стаените му армии, та да опразни страната си. Трябва незабавно да потеглим срещу него. Трябва да се превърнем в стръв, дори и да ни прехапят челюстите му. Той ще захапе стръвта с лакома надежда, защото ще мисли, че в нашата прибързаност вижда надменността на новия Властелин, и ще си рече: „Ха така! Отрано бърза да си протяга шията. Нека дойде и тогава ще го спипам в капан, от който няма мърдане. Там ще го смажа и онуй, що е взел в наглостта си, пак ще е мое завинаги.“ Трябва сами да влезем в този капан — смело, но почти без надежда за спасение. Защото, благородни приятели, напълно е възможно да изгинем до крак в черната битка далече от земите на живите, тъй че дори и да рухне Барад-дур, едва ли ще доживеем да видим новата епоха. Но считам това за наш дълг. И по-добре да е тъй, отколкото да загинем бездруго — което е сигурно, ако останем тук — и в предсмъртния си миг да знаем, че нова епоха не ще настъпи.
Шестимата дълго мълчаха. Най-сетне Арагорн заговори:
— Както започнах, тъй и ще продължа. Стигнали сме до ръба на пропастта, където надеждата и отчаянието се сливат в едно. Колебанието е равно на гибел. Нека сега никой не отхвърля съветите на Гандалф, чиято дълга борба срещу Саурон най-сетне достигна мига на изпитанието. Ако не бе той, отдавна всичко щеше да бъде загубено. И все пак не претендирам да командувам когото и да било. Нека другите изберат каквото желаят.
След него заговори Елрохир:
— Тъкмо с тая цел дойдохме от Севера и носим от баща си Елронд същия съвет. Не ще се върнем назад.
— Колкото до мен — каза Еомер, — слабо съм запознат с тия премъдрости, но не ми и трябва да ги зная. Едно знам и то ми стига — че както моят нов приятел Арагорн помогна на мен и народа ми, така и аз ще му помогна, щом ме призове. Потеглям.
— Аз лично — каза Имрахил — смятам господаря Арагорн за свой повелител, независимо дали той претендира, или не. Волята му е заповед за мен. И аз ще тръгна. Ала засега заемам поста на Гондорския Наместник и съм длъжен първо да помисля за народа. Трябва да се погрижим за неговата безопасност. Да се подготвим за всичко, що може да ни сполети, било то добро или зло. Докато имаме надежда да победим, трябва да защитаваме Гондор. Не бих искал да се завърнем след триумфа в разрушен Град и опустошена страна. Нали узнахме от Рохиримите, че откъм северния ни фланг дебне свежа вражеска армия.
— Вярно е — каза Гандалф. — Не ви съветвам да оставите Града без защитници. Всъщност не е нужно да поведем на изток огромна армия за сериозен щурм срещу Мордор, стига само да е многобройна, та да предизвика Врага на сражение. И трябва да потегли незабавно. Затуй питам пълководците: каква сила можем да сберем и поведем на поход за не повече от два дни? Хората трябва да бъдат храбри и да тръгнат доброволно, знаейки какво ги чака.
— Всички са морни, а мнозина ранени по-леко или по-тежко — каза Еомер. — Освен това изгубихме много коне и това е сериозна пречка. Щом трябва да потеглим тъй скоро, едва ли ще мога да поведа и две хиляди души, но още толкова ще оставя за защита на Града.
