Той е начело на най-могъщата престъпна организация на света, обединила трите италиански мафии, японската Якудза, китайските Триади, френските гангстери в Марсилия, алжирците, израелците, гърците, ирландците и британците. Наричат го Вълка заради коварния начин, по който приклещва жертвите си. Страхуват се от него заради безпощадността му и го уважават заради предпазливостта, с която действа. Казвам се Винсънт Марели и твоят живот ми принадлежи. Знам, че никога не си ме виждал и че ако имаш късмет, никога няма да ме видиш. Твърде е вероятно и да не си чувал за мен, но аз владея част от теб. От всичко, което правиш. Не ме интересува къде живееш или с какво се занимаваш. Но винаги една част, процент от твоите пари, попада в джобовете на хората, които аз ръководя. Ние сме навсякъде, докосваме се до всичко и всички и винаги обръщаме всичко в печалба. И никога няма да разбереш как го правим. Това е нашата тайна. Ще си кажеш, че съм неуязвим, щом притежавам толкова голяма власт. Но ще сбъркаш. Допуснах непростима грешка, заради която най-скъпите ми същества загинаха, погубени от терористи. Беше моя грешка. Но и на терористите. Няма да заловя всички, обаче ще им отмъстя или ще загина. Те ще научат името ми. Ще усетят гнева ми. Ще се страхуват от ВЪЛКА.
Още не беше станало пладне, а въздухът беше доста влажен. Беше неделя, средата на месец август. Десетки сергии и подвижни колички-лавки бяха подредени по периферията на Пиаца Санта Кроче в центъра на града. Статуята на Данте надменно гледаше отвисоко стотиците туристи и местни жители, тълпящи се на площада. Туристите с фотоапарати, провесени на вратовете им подобно на скъпоценни украшения, си купуваха от сергиите сандвичи с прошуто, салами и прясна моцарела, прясно изпечени и стоплени във фурната. Други пък си поръчваха пицети с гарнитура, увити във восъчна хартия:
Местните оглеждаха стоките, дошли да си напазаруват достатъчно храна, колкото да им стигне до средата на седмицата. Мнозина преди това бяха ходили на църква и им предстоеше да обядват с цялото семейство на масата, както подобаваше традицията. Улични клоуни и мимове внасяха известно безгрижие и веселие в иначе претъпканото и бликащо от движение пространство.
Един младеж на двайсетина години, гладко избръснат, облечен като повечето флорентинци с бежово яке, бял панталон и бяла риза, бавно вървеше из площада с едната ръка в джоба на якето, а в другата държеше фунийка с шоколадово джелато. Сладоледът бързо се топеше от горещината и мъжът от време на време облизваше крема, докато вървеше, бавно и протяжно, бършейки със салфетка тънките струйки разтопен шоколад. Той оглеждаше хората около себе си и им се усмихваше. Ако повечето от тях щяха да загинат след няколко минути, то съдбата беше избрала великолепен ден и обстановка, в която това да се случи.
Младежът се казваше Али бен Башир. Той беше най-малкият син в семейството на баща иранец и майка италианка. Родителите му бяха следвали медицина в университета в Сиена. Когато се бяха разделили, Али беше на шест. После животът му се раздели между двете семейства и двете култури: лятото прекарваше в Италия при майка си, а останалата част от годината живееше при иранските си роднини, никой от които не хранеше добри чувства към западноевропейската държава, още повече предвид факта, че се отнасяше за католическа държава. От малък той беше обучаван на премъдростите на Исляма и как да не се поддава на изкушенията на градове като Флоренция. Винаги когато момчето споменеше за Ренесанса или за екскурзиите му по музеите и църквите, сътворени преди много векове, роднините на баща му реагираха с присмех и подигравки.
Али навлезе в младежката си възраст, обзет от чувство на объркване и в същото време на гняв. Обзет от съмнения дали всеки път, когато влизаше в Италия, и митничарите го гледаха с подозрение и му задаваха неприятни въпроси, това беше рутинна процедура, или пък това „специално“ отношение на властите беше насочено само към такива като него. Италианските му роднини махаха пренебрежително с ръка на притесненията му и ги отдаваха на влиянието на параноичното бълнуване на ислямистите-радикали. „Митничарите се отнасят към теб така, защото пристигаш от страна, от която произтича по-голямата част от днешния тероризъм — каза му веднъж чичо му Алдо, докато пиеха кафе. — Когато бях на твоите години, същите въпроси задаваха на нас, родените в Северна Италия, заради «Червените бригади», а преди това и на немците, заради сходните им проблеми с терористите от РАФ. Но това не означава, че си особен или пък че те мразят. Само че сега е дошло твоето време, преди да се появи следващата група безумци.“
Али в подобни слушай изслушваше внимателно събеседника си, кимаше сякаш в знак на съгласие, но вътрешно оставаше неубеден в чутото. Беше се сблъсквал с твърде много враждебни погледи не само по улиците на Италия, но и по време на екскурзиите му до Ню Йорк и Париж, велосипедния преход до Северна Испания заедно е негови приятели — навсякъде наблюдаваше едни и същи сигнали, едно и също послание. Такива като него ги посрещаха с подозрение, отказваха да ги приемат и те не бяха добре дошли в тези страни. Той си оставаше чужденец, аутсайдер.
За ислямските фундаменталисти сред приятелите на баща му Али представляваше потенциален кандидат и последовател на идеите на радикалния Ислям. В продължение на три години те идваха в дома на Али на малки групи. По време на тези срещи, прикрити зад маската на молитви и религиозни беседи, те непрекъснато му повтаряха за злините, които западното общество причинява на мюсюлманите. Али остана силно развълнуван, когато му разказваха за зверствата, извършвани от американските войници по време на агресивните им действия в Афганистан и Ирак, как са се надсмивали над Свещената им книга и дори как в някои случаи публично са я изгаряли, често хора, които не са си направили труда да прочетат и една дума от нея.
