Ричър отбеляза, че Сет Дънкан държи пушката относително стабилно, с пръст на спусъка. Ниско до бедрото, насочена право в него. Което означаваше, че държи на мушка и всички останали, тъй като сачмите от този тип муниции се разтварят ветрилообразно, а докторът, съпругата му и Дороти Коу бяха в плътна групичка зад него, на три-четири метра от входната врата. Налице бяха всички условия за едно тежко поражение.
Никой не каза нито дума.
Вратата на маздата бе отворена и двигателят тихо боботеше. Сет Дънкан тръгна по алеята към тях. След няколко крачки той вдигна пушката на рамото си, примижа и се прицели. Придвижваше се бавно, но стабилно. Безполезна маневра на пресечен терен, но напълно достатъчна за равно разстлан чакъл. Дулото на пушката сочеше право в гърдите на Ричър.
Той спря след няколко крачки и заповяда:
— Всички на земята! Там, където сте! Седнете с кръстосани крака!
Никой не помръдна.
— Това нещо заредено ли е? — попита Ричър.
— Можеш да се обзаложиш! — просъска Дънкан.
— Внимавай да не натиснеш спусъка, без да искаш.
— Не се безпокой.
Отговорът долетя носово и неясно заради шината на лицето му. И заради бузата му, плътно залепена за ореховия приклад.
Никой не помръдна. Умът на Ричър напрегнато работеше. Усети как докторът се раздвижва зад него, а после го чу да пита:
— Искаш ли да поговорим?
— Сядай! — заповяда Сет Дънкан.
— Дай да поговорим като разумни хора — повтори докторът.
— Сядай!
— Не, първо кажи какво искаш.
Смел отговор, но доста погрешен според преценката на Ричър. Докторът явно си въобразяваше, че с протакане могат да спечелят нещо. Но според Ричър вярно беше точно обратното. Нямаше време за губене. Никакво.
— Студено е — обади се той.
— Е, и? — вдигна вежди Дънкан.
— Не става нито да седнем, нито да стоим прави. По-добре да влезем вътре.
— Аз ви искам навън.
— Защо?
— Защото така.
— Тогава им позволи да си вземат палтата.
— Защо да го правя?
— От самоуважение — отвърна Ричър. — Ти си облечен. Ако времето е топло за палто, значи си лигльо. Но ако е достатъчно студено, значи караш невинни хора да страдат. Нямам нищо против, ако имаш зъб на мен. Но тези хора никога не са ти причинили зло.
Сет Дънкан обмисли думите му в рамките на една секунда. Прикладът остана притиснат в рамото му, отвореното му око продължаваше да ги фиксира през мушката.
— Добре — каза най-после той. — Един по един. Другите остават тук като заложници. Първа ще влезе мисис Коу. Вземи си палтото и излез. Нищо друго. Изобщо не си помисляй да посягаш към телефона.
За момент никой не помръдна. После Дороти Коу се отдели от групичката, обърна се и тръгна към вратата. Забави се само минута, след което се появи обратно. Беше облякла и закопчала палтото си. Застана точно там, където беше стояла преди малко.
— Сядай долу, мисис Коу — рече Сет Дънкан.
Дороти се подчини. Подгъна палтото си и седна на земята. Но не кръстоса крака, а ги подви странично под себе си.
— Сега е ред на съпругата на доктора — обади се Ричър.
— Не ми казвай какво да правя!
— Обикновена любезност. Дамите винаги са първи, нали?
— Добре — кимна Сет. — Нека бъде съпругата на доктора. Същите правила. Само палтото. Не пипай телефона. Не забравяй, че държа заложници, между които е и любимият ти съпруг.
Съпругата на доктора се отдели от групичката. След минута се появи обратно. Беше облякла вълнено палто, с шал на шията. На главата й имаше шапка, ръцете й бяха скрити в топли ръкавици.
— Сядай! — заповяда Сет Дънкан.
Тя седна до Дороти Коу и кръстоса крака. С изправен гръб, ръце на коленете и поглед, отправен в далечината. Там няма нищо, помисли си Ричър. Вероятно просто не иска да гледа мъчителя си.
— Сега докторът — рече той.
— Добре, тръгвай — кимна Дънкан.
Докторът също се забави не повече от минута. Върна се облечен със синьо яке от изкуствена материя с големи джобове отпред. Седна на земята, без да чака подкана.
— Сега е мой ред — рече Ричър.
— Ти не — отсече Дънкан. — Нито сега, нито по-късно. Оставаш тук, защото не ти вярвам.
— Това не е много любезно от твоя страна.
— Седни!
— Накарай ме.
Дънкан притисна буза в приклада, сякаш всеки момент щеше да стреля.
— Седни! — повтори той.
Ричър не помръдна. Очите му се изместиха вдясно, към едва доловимото сияние на хоризонта. Беше пропуснал шанса си.
Футболистите пристигнаха бързо. Пет човека, всеки в отделна кола. Три пикапа и два джипа, образуващи малък конвой. Не след дълго изскърцаха със спирачките си и се наредиха покрай телената ограда. Пет автомобила, залепени плътно един зад друг. Отвориха се пет врати, от които изскочиха петима мъже с червени якета. Движеха се бързо. Най-дребният от тях беше с габаритите на къща. Прескочиха оградата и се пръснаха във верига по замръзналата морава отпред, бавно навлизайки в обсега на пушката помпа. Самият ремингтън не трепваше в ръцете на Сет Дънкан. Ричър гледаше дулото, което не мръдна дори с милиметър. Синкавата стомана тъмнееше под лунната светлина, насочена право в гърдите му. От десетина метра разстояние дупката в средата й изглеждаше достатъчно голяма, за да пъхне палец в нея.
