И тъй като авиолинията беше калифорнийска и служителите й бяха инструктирани да се стремят да посрещат всички нужди на клиентите, при тях дойде мъж в униформа, с къса коса и с атлас в ръка, и започна да го прелиства с все по-объркано и извинително изражение на лицето.
— Където и да се намира тя, господине, там няма летище.
— Но аз… искам да отида… в Земята… на пигмеите! — не спря да мрънка Док.
— Но господине… Земята на… на пигмеите, изглежда, не разполага дори с писта.
— Ами тогава ще трябва да построят такава, нали… я ми дайте това… — той грабна микрофона от гишето, сякаш бе настроен на специални къси честоти, внимателно следени от пигмеи в очакване на съобщение като неговото: — Така, чуйте ме добре! — И започна да дава нареждания на въображаема пигмейска строителна бригада. — Дали е какво? Ама, естествено, че е боинг бе, дребен… проблем ли имаш с това?
В зрителното поле на Док се появиха представители на охраната. Около него в някакъв извратен захлас се бяха насъбрали супервайзъри от летищния персонал. Някои от клиентите, които чакаха зад Док, си намериха повод да се махнат от опашката и да се замотаят нанякъде. Той изключи микрофона от кабела, килна шапката си под игрив синатроиден ъгъл и с глас, който не беше съвсем за посмешище, започна да забавлява тълпата със следната песен:
Преди няколко седмици същото парче се завъртя за кратко по радиото и затова на последните осем такта вече имаше хора, които припяваха — някои на водещите, други на беквокалите, трети пък просто пристъпваха в ритъма. Достатъчно свидетели, че Зъбът да си има дълга занимавка после. Междувременно Док бавно се запридвижва към изхода и мятайки микрофона в ръцете на най-близкия клиент, се измъкна през вратата и изтича обратно при Адолфо, който чакаше зад волана на паркиран до колата на Док олдсмобил 442 с включен двигател и Росио Дуркал и нейното напът да бъде разбито сърце по радиото.
Док се качи в колата си, изнесоха се от паркинга и не спряха, докато не намериха удачно мрачна уличка в Северен Холивуд, където бързо-бързо преместиха двайсеткилограмовото бреме от багажника на Док в този на олдсмобила. Док даде ключовете си на Адолфо.
— Ще разполагат с този регистрационен номер и описание на колата, трябват ми само час-два, опитай се да ги позабавиш възможно най-много…
— Мислех, като мине известно време, да се сменя с братовчед ми Антонио „Бъгз“ Руиз, за когото думата пелигро93 не съществува в речника, а и като цяло е пич, дето не се коси много.
— Повече от благодарен съм ти, вато94.
— Тито пък си мисли, че той ти е задължен. Вие ще си се оправите, просто не ме намесвайте.
Този олдсмобил беше без управление със сервомеханизъм и още не стигнал дори до магистралата „Сан Диего“, Док се почувства сякаш е отново в часа по физическо и господин Шифър го кара да прави лицеви. Хубавото в цялата работа беше, че май никой не го следеше. Засега. Още не си беше отговорил на интересния въпрос как може човек да опази двайсет кила хероин на тайно и сигурно място за кратък период от време, при положение че за намирането и конфискуването им, както и за свързаното с кражбата им наказание са мобилизирани необятни ресурси.
