— Звучи прекалено сантиментално. — Тя се бе настанила и облегнала лакти на масата в голямата колкото будка кухня в зелено и фуксия. — Ако се е планирало отвличане, по-вероятно е Глен да е бил един от заговорниците. Готино е да ти плащат, за да гледаш лошо, но винаги, когато има истински неприятности, първият рефлекс на Глен е да се чупи.
— Значи, може би е станал свидетел на нещо, което не е трябвало да вижда.
Известно време тя си кимаше нещо на себе си. Накрая каза:
— Ами… да, такава е и версията на Борис.
— Кой?
— Друг член на мускулния патрул на Мики. До един са се покрили, но снощи Борис ми се обади по никое време. Свързват ни някои работи в миналото. Ако го видиш, ще си кажеш, че не е от хората, които не би искал да изнервяш, но повярвай ми, в момента се е посрал от страх.
— От какво?
— Не казва.
— Мислите ли, че би се навил да говори с мен?
— Може да пробваме.
— Телефонът е там.
— Ей, „Принцеса“, човече, и аз имах такъв. В смисъл моят беше розов, но и отровнозеленото е готино. Ще се жениш ли за тоя джойнт, или просто така си го държиш?
Телефонът имаше дълъг кабел и Кланси го занесе възможно най-далече от Док. Док отиде в тоалетната и се зачете в нещо от Луис Л’Амур, което бе забравил, че е там, докато тропането на Кланси по вратата не го върна обратно.
— Борис каза, че ще трябва да е на живо.
Същата вечер Док се срещна с Кланси, след като тя приключи смяната си, в един бар в Ингълуд и двамата отпрашиха към мотористки крайпътен ресторант на име „Накълхед Джак“ някъде край магистрала „Харбър“. Когато влязоха, джубоксът въртеше вечната класика на Дел Шанън Runaway и Док прие това за добър знак. Ниското ниво на кислород вътре бе повече от компенсирано от дим от всякакви националности.
Борис Спайви беше с измеренията, ако не и самоконтрола, на лайнмен в Националната футболна лига. Държеше щека за билярд, която изглеждаше голяма колкото палката в ръката на Зубин Мета.
— Кланси казва, че си го отнесъл заради Глен.
— Трябваше да ме пуснат. Бях на неподходящото място в грешния момент, това е. Намерили ме в безсъзнание на местопрестъплението. Още не знам какво точно се случи.
— Аз също, бях до Пико Ривера, за да видя годеницата си, Доунет. Играеш ли билярд? Как гледаш на ударите тип „масѐ“?
— Със смесени чувства.
— Аз ще открия.
За известно време масата за билярд се превърна в домакин на виещите се траектории на разни топки и няколко пъти целостта на покритието й бе застрашена от щеки, засилени под неразумни ъгли, докато накрая госпожа Пиксли, собственичката, не отиде при Док и Борис, въоръжена с мрачна усмивка и рязана ловна пушка, и в заведението не се възцари тишина.
— Момчета, оная табела там виждате ли я? Ако вие не можете, аз с радост ще ви я прочета.
— Стига де, нищо лошо не правим.
— Не ми пука, ще се наложи ти и приятелчето ти да напуснете. Не е работата в разходите по смяната на филца, просто от дъното на душата си мразя масѐ-удари.
Док се огледа за Кланси и я видя в едно сепаре, потънала в разговор с двама мотористи от типа момчета, който майките не одобряват.
— Споко, може да се грижи сама за себе си — каза Борис, — винаги е хлътвала по двама наведнъж и като гледам, тази вечер късметът е на нейна страна. Хайде, пикапът ми е в паркинга.
С глава, неизбежно гъмжаща от неприлични картинки, Док последва Борис навън до един додж пауър уагън от 46-а, боядисан в маслиненозелени и грундовосиви шарки. Качиха се и Борис прекара известно време в оглеждане на паркинга.
— Мислиш ли, че бяхме убедителни? Малко параноя никога не вреди.
— Колко сериозно е това, за което говорим?
Док запали по една „Куул“ и за двамата.
— Кажи ми, компадре, между нас си — убивал ли си някога човек?
— При самозащита ми се случва непрекъснато. Нарочно — кой да ти помни. А ти?
— Въоръжен ли си сега?
— Компания ли чакаме?
— Като прекараш известно време в отделението за затворници със специални нужди — обясни Борис, — почваш да си мислиш, че винаги има някой, който иска да ти види сметката.
Док кимна.
— Готиното нещо на тези хипарски одежди — той повдигна единия крачол на клошпанталоните си, за да покаже малкия късоцевен модел 27 — е, че това място тук почти събира цял „Хеклер и Кох“.
— Опасен омбре си ти, няма две мнения, така че най-добре да си кажа всичко. — Док се подготви да изскочи от автомобила и да хукне да бяга, но Борис просто продължи да говори: — Истината е, че Глен си го очистиха най-хладнокръвно. Той не трябваше да е там, когато дойдоха за Мики. Планът беше ясен, Пък Бийвъртън беше на смяна онзи ден, от нас се очакваше да ги пуснем да влязат и после да се чупим, но Пък го хвана шубе в последния момент и се смени с Глен, като пропусна да каже на Глен какво ще се случи, просто си тръгна.
— Този тип Пък… знаеш ли къде се е чупил?
— Най-вероятно във Вегас. Пък си мисли, че там има хора, които ще му пазят гърба.
— Бих разменил няколко думи с него. Цялото нещо е леко объркващо. Да кажем например че Мики си е имал проблеми.
