Спомняше си как очите й бяха останали отворени, устните й изкривени в нещо като полуусмивка, докато пръстите, с които стискаше ръката му, бавно се отпуснаха. Той се бе изправял достатъчно пъти лице в лице със смъртта, за да знае как изглежда, но остана още няколко минути около нея, като се надяваше да греши. Накрая целуна студеното й чело, преди да я покрие с чаршафа.
Припомни си как скръбта се бе надигнала в гърлото му, заплашвайки да го задуши. Парализиращо чувство на самота бе обзело съзнанието му. Вече я нямаше. Бе си отишла заедно със сина им. Родителите му бяха покойници. Беше съвсем сам, а го чакаше още дълъг, празен, безцелен живот. Физическите му сили не го бяха напуснали още, но душевното му здраве беше под съмнение.
И тогава му хрумна идеята.
— Време е да бъдем откровени един с друг — започна Кели.
Зорин погледна към него в притъмнялото купе на колата и фокусира съзнанието си върху настоящето. Отвън падаше сняг — не силен, не се натрупваше, но определено летеше във въздуха.
— Онзи плик от Андропов — каза Кели. — Вътре пишеше, че в края на седемдесетте в КГБ се сдобили с важна информация от съветското посолство във Вашингтон. Както изглежда, един от служителите там се сприятелил с човек, който знаел необичайни неща.
Всички съветски дипломати и офицери от КГБ преминаваха обучение как да изстискват информация, без източникът дори за момент да заподозре за предмета на техния интерес. Всъщност в огромната си част разузнавателната информация водеше началото си от подобни невинни контакти. При тях рискът от разкриване беше нисък, понеже обектът рядко подозираше каквото и да било. Просто приятелски разговор между колеги или познати.
— Въпросната информация се отнасяла до Канада — каза Кели.
И му разправи за Братството на Синсинати и за разработените от него планове за инвазия на Съединените щати в северната им съседка.
— По-ранният план, от хиляда осемстотин и дванайсета, бил написан от Бенджамин Талмидж, бивш американски шпионин от Войната за независимост. По-късният план, вече от двайсети век, бил съставен от членове на братството с опит във воденето на война. Чел съм ги и двата. Източникът на Андропов научил за това и предал информацията нататък заедно с още нещо, дори по-важно, което аз трябваше да препотвърдя. Това е вторият ход от операцията, Александър. Този, който печели играта.
Зорин усети как по тялото му премина електрически ток.
— Установих контакт със същия член на братството, който първоначално се разприказвал пред нашия дипломат. Казваше се Брадли Чарън, станахме приятели. Фактът, че братството на два пъти е планирало нашествие в Канада, беше една от ревниво пазените им тайни. Много малко от членовете са знаели. А и, честно казано, това няма голямо значение. Но онази, другата информация… тя решава всичко. И все пак оставаше един висящ въпрос.
— Дали информацията е вярна, това ли?
— Именно. И беше вярна, Александър.
— Знам за това братство. Споменаваше се в старите архиви на КГБ. Чувал съм и името Талмидж. Научих, че Андропов се интересувал от този дневник, и заключих, че част от мисията ти е била да го откриеш.
— Прав си.
— Въпросният съветски шпионин в посолството — продължи Зорин — е докладвал на Андропов, че в дома на Чарън има тайно помещение. Преди няколко дни изпратих една жена да открие това помещение, ако евентуално дневникът се окаже там. Тя е тук от близо седмица, търси. В даден момент ще трябва да се свържа с нея.
— И тя знае къде се намира дневникът?
— Това е, което трябва да установя.
— Не ни е необходим, Александър. Знам точно какво пише вътре.
Това беше добра новина.
— Направо е изумително. Уверявам те, написаното в този дневник е катастрофа за Америка.
Имаше обаче едно условие.
— Ако наблизо има годна за ползване РА-сто и петнайсет.
— Ти май се съмняваш.
— А има ли?
— Ще разбереш след около три часа.
