Притежаваше много добро чувство за ориентация благодарение най-вече на фотографската памет, с която бе благословен по рождение. Често се питаше от кого ли я бе наследил, докато майка му един ден не му каза, че нейният собствен баща е имал същата необикновена дарба. Така или иначе, Малоун запомняше всичко, до най-малки подробности. Помнеше дума по дума есетата, които бе писал навремето в гимназията, можеше да възстанови като на филм всяка Коледа от детските си години. Тази му уникална способност му бе вършила добра работа като юрист, а впоследствие и като член на отряд „Магелан“; тя и сега му помагаше да си води наум каталог на заглавията в книжарницата в Копенхаген. Но тъкмо заради тази своя памет той не можеше да се отърве и от спомена за Касиопея Вит. Спомняше си всеки детайл от времето, прекарано заедно, а това вече не беше толкова добре.
Той намери виещата се алея, която бе видял от въздуха да отвежда нагоре към билото, където се намираше дачата. Отби камиона от шосето и го насочи между дърветата към една заснежена поляна. Спря, слезе и продължи напред през преспите; ботушите му затъваха със скърцане в дълбокия сняг. Очите го смъдяха от ледения вятър. Ежедневните лицеви опори и коремни преси го бяха запазили във форма, но изкачването в ледения въздух подложи силите му на изпитание.
Той стигна до върха, огледа се назад и видя стъпките си в снега. Ръждива телена ограда преграждаше пътя му по-нататък. От трите комина на дачата продължаваше да се вие дим. Единия от двата автомобила, които бе видял преди, го нямаше. До ушите му достигна народна музика. Той откри източника: една от помощните постройки, цялата от дървени трупи, без прозорци, от чийто конусообразен покрив се издигаше струя пара.
Бе изпратен тук с мисия: да издири Вадим Белченко. Виждал бе негова снимка, правена преди години. Когато го откриеше, трябваше да напусне мястото и да докладва координатите. Първата част от задачата бе сравнително лесна; втората не толкова, понеже телефонът му беше повреден. Но поне разполагаше с камион, а все някъде щеше да намери и телефон.
Малоун прескочи оградата и притича през асфалтираното пространство до дървената постройка. Спря се пред вратата, бутна я навътре и бързо влезе. Вълна от горещ сух въздух го блъсна в лицето. Втора врата, закрита с кожено одеяло, водеше към вътрешно помещение. Той го отметна и надникна вътре — беше нещо като сауна. В центъра на помещението под купчина нагорещени камъни беше напален огън. Между огъня и отсрещната стена се издигаха амфитеатрално няколко реда грубо сковани пейки, а на първия ред, най-долу, седеше старец. Гол, протегнал напред крака и сплел изкривените си от артрит пръсти отзад на тила.
Чертите на лицето му съответстваха на снимката, която бе видял.
До него на пейката свиреше малък касетофон. Малоун влезе и се приближи до стареца. Лицето му приличаше на маска — плоско и с широки скули; кожата му беше с цвят на мръсен сняг. Притворените му очи бяха хлътнали дълбоко в черепа зад дебели гънки сбръчкана кожа. Мокра русолява коса покриваше скалпа му, а единствените признаци за напредналата му възраст бяха хлътналият гръден кош и изпитите бузи. Старецът невъзмутимо дърпаше от воняща пура.
Малоун се пресегна и спря музиката. Очите на Белченко се отвориха; той се надигна на лакът. И двете му зеници бяха покрити с пердета.
— Аз съм Котън Малоун — каза на английски Котън.
— Какво търсите тук?
— Дойдох да се убедя, че сте добре.
— Че защо да не съм?
— Бяхте изчезнали и някои хора се питаха какво става.
— Искате да кажете, че руските служби са се питали. Защо пращат американец да ме наглежда?
— Това е въпросът, който и аз си задавам.
Белченко изпусна облак лют синкав дим, който се изви нагоре към тавана.
— Вие шпионин ли сте?
— Вече не.
От горещия въздух ноздрите на Малоун бяха изсъхнали и той дишаше плитко през устата. Усети по гръбнака си струйка пот.
— Да речем, че сега съм нещо като шпионин на свободна практика.
— Навремето съм срещал такива. Никога не съм ги харесвал.
— Къде е Зорин?
— Отиде да се види с вас.
Малоун не бе дошъл тук, за да губи време в приказки. Всъщност мисията му бе приключила. Открил бе Белченко, сега трябваше просто да докладва. Но човек трудно забравя старите си навици; в него напираше още един въпрос.
— Защо на руското правителство изобщо му пука с какво се занимавате?
— Защото знам някои неща, господин Малоун. Които те също биха желали да научат, преди да съм умрял.
— И вие сте обещали да им ги кажете.
— Стори ми се изгодна сделка: информацията срещу живота ми. Само че, кажа ли им ги веднъж, за тях животът ми вече няма да струва нищо. Вие май нямате представа в какво сте се набутали, а?
— Никаква. Бихте ли ме просветили?
— И защо да го правя?
Добър въпрос, който обаче можеше да остане за друг път.
— Трябва да тръгвам. Е, приятно ми беше.
— Знаете ли, че всяка история, измислена някога от човешки мозък, може да се сведе до три части?
Странно изказване, каза си Малоун; нещо му подсказваше, че продължението няма да му хареса.
