Август 1982 г.
Бяха минали шест месеца от разговора й с президента Рейгън. Междувременно четири пъти бе посетила Рим, за да се среща с папата; двамата се бяха сближили, дори сприятелили. С Йоан Павел Втори имаха много общи интереси, говореха си за опера и класическа музика, каквато и двамата обичаха.
Два месеца по-късно Рейгън и папата се срещнаха на четири очи във Ватикана. Много неща се случваха в Източна Европа по това време; ситуацията се променяше с всеки изминал ден и тя беше опиянена от възможността да бъде част от историята.
Тази вечер тя беше на прием по покана на Държавния департамент. Сред гостите имаше много малко познати лица. И едно твърде познато: на Джордж Шулц. Държавният секретар на Съединените щати.
— Виждам, че си получила поканата ми — каза й той, като се приближи до нея.
Шефът й беше икономист и учен, ползващ се с добро име в частния сектор. Освен това бе успял да заеме цели три длъжности в администрацията на Никсън, а това беше четвъртият му правителствен пост.
— Не знаех, че поканата е от вас — отвърна тя.
— Да излезем за малко в Зимната градина — каза Шулц, като й направи път да мине пред него.
Френски прозорци по протежение на една цяла стена от огромната бална зала водеха към покрита веранда, от която се слизаше в двор, пълен със статуи и водно огледало в средата. Тясната правоъгълна галерия беше украсена със стенописи и мраморни колони. Подът беше от полиран мрамор, гладък като стъкло, а таванът изрисуван като звездно небе. Той й направи знак с ръка и двамата влязоха в неголяма стая в единия край на верандата, в която имаше маса за хранене и столове.
— Искам да знаеш, че „Пас напред“ продължава — продължи тихо той. — Всъщност дори ескалира.
