Тя усети сарказма. Новоизбраният президент идваше право от губернаторската резиденция, имаше известен административен опит, но никакви умения и контакти в международен план. Изборната му кампания се основаваше на полуизолационизъм и на внушението, че страната му не желае повече да бъде световен полицай. Да си мислиш, че Америка може да съществува независимо от ставащото по света, колкото и далечни и несвързани с нея да изглеждаха световните дела, граничеше с идиотизъм.
— Отместиш си погледа за миг от някого — каза й Дани, — и той вземе, че ти забие нож в гърба. Близкият изток, Азия, Китай… сега и Русия. Всички надигат глави. А съюзниците ни? По дяволите, те понякога са по-лоши от врагове! Давай, плащай, купи ми, донеси ми.
— Къде е Полин? — попита Стефани.
— Отиде си. Но ще се върне в понеделник за полагането на клетвата. Последното ни появяване пред публика заедно като мъж и жена. Всичко от горния етаж е опаковано и изпратено в Тенеси. Тя замина преди няколко дни, уж за да надзирава преместването. Няма търпение да започне нов живот и, честно казано, аз също нямах търпение да й видя гърба. Време е да гледаме напред.
— Кога се развеждате?
— След няколко месеца. Когато хората престанат да се сещат за мен или за нея. Тихо и кротко. Както Ал Гор навремето. Случват се такива работи, хората ще разберат. Пък и на кого ли му пука за един бивш президент?
Стефани разбираше разочарованието му. Преди десетилетия собственият й брак беше до такава степен провален, че двамата с Ларс не се виждаха с години. И сигурно още щяха да живеят така, ако не се бе обесил под онзи мост във Франция. В крайна сметка с помощта на Котън и Касиопея тя бе разбрала как нещата бяха стигнали дотам, но безвъзвратността на случилото се все още я натъжаваше.
— Не трябва ли да поспиш? — попита го тя.
— Аз съм нощна птица. И ти го знаеш. Последния един месец все не можех да заспя. Не ми харесва накъде е тръгнала тази страна. Ужасно е. И се питам дали вината не е моя.
— Защото си свърши добре работата да пазиш всички ни?
— И на хората отстрани им се стори лесно.
Каквото тя знаеше, че не е. А новият президент нямаше нищо общо с Дани. Но това й беше хубавото на американската политика. Махалото се движеше с предвидима регулярност и нищо не траеше вечно. През цялото време страната сякаш опитваше нещо ново, като в същото време се оплакваше, че всичко си е постарому. Никой не можеше да направи хората щастливи; тя се питаше защо все още се намира кой да се пробва.
— Ти си свърши работата — каза тя. — Опази страната от опасности, без да нарушаваш правата на гражданите.
— Имаше и трудни моменти, нали?
— Знаеш ли, все още можеш да бъдеш полезен. Животът ти не свършва с президентството.
— Приемникът ми е новак.
— След трийсет и шест часа той ще бъде президент.
— Никога преди не се изправял пред нещо такова. А и хората, които е наел, не са от най-кадърните. Това също ме плаши.
— Не е наш проблем.
— Съжалявам за случилото се с теб — каза й той. — Никога не бих те намесил, ако знаех, че ще те уволнят.
— Беше честен с мен още от първия ден, в който се запознахме — каза Стефани. — И трябва да си наясно: върша само онова, което искам, и ти го знаеш. Реших да направя онова, което направих, и сега си плащам.
— Мустангът на Люк за нищо ли не става? — попита Дани.
— Може би за резервни части. — Стефани замълча за момент. — Уморен си.
— Не. Обезпокоен съм. Нещо се случва. И не е на добре. Не всеки ден резиденти на СВР влизат с бодра стъпка в Белия дом, за да разкриват държавни тайни. Пет бомби са скрити някъде наоколо.
— Това не става като по филмите. Тези неща изискват грижи, а оттогава е минало много време.
— Но Зорин не мирясва. Това ме безпокои.
Стефани помълча малко, преди да наруши протокола и да попита:
— А ние?
— Има ли такова нещо като ние?
— Стига ти да го искаш.
— Искам го. След клетвата заминавам за Тенеси — каза той. — За моята скромна къща в гората. Ще се радвам да дойдеш с мен.
— А разводът?
— Знаех си, че ще го кажеш. Но можеш да ми дойдеш на гости, нали?
— И да осъмна на първа страница на таблоидите? Не, благодаря. Ще изчакам, докато си свободен мъж.
— А какво ще правиш на първо време?
— Дължат ми пенсия, която мисля да си получавам. След това ще се огледам за някой, който да се нуждае от услугите на бивша служителка от разузнаването с опит.
— Предполагам, че ще има доста желаещи. Но чуй какво ще ти кажа. Не вземай решение, преди да се посъветваш с мен.
Тя усещаше, че си е наумил нещо. Но какво друго можеше да се очаква от него?
— Не смея да попитам, нали така?
— Не смей. Поне засега.
Научил бе нещо, което тя не знаеше. Нещо важно.
Зорин пътуваше на седалката до шофьора. Колата на Кели беше малка, с две врати. Бяха излезли незабелязано през кухненския вход и бяха взели колата от гаража без инциденти. Той беше все още озадачен от престрелката около къщата. На моста над реката се разминаха с две патрулни коли. Но зад тях не се виждаше никой, докато пресичаха Шарлъттаун. Излязоха на главното шосе.
— Накъде пътуваме?
— Към главния противник.
Америка.
— Скрил си бомбите на сигурно място, нали?
