Тя се извръща през рамо. Ако можеше да убива с поглед, право дърво да не е останало чак до Балкана. Вместо това обаче наоколо се разнася равномерно мъркане. Малките змейове по камъните спират неприличните си занимания и обръщат глави към една точка. Неколцина от вещерите се хващат за главите и припадат с изцъклени очи. От древния олтар, по улея, в който хилядолетия наред е текла жертвена кръв, подобно на сянка се надига дълга люспеста снага. Луната е почти пълна, сега той е много повече звяр, отколкото човек. Очите му пръскат огнени искри, диханието му е гореща река, рубинените нокти на лапите потъват в камъните като в масло. Ала все още снагата му е човешка. Срамотите му висят показно, раменете още не са се прибрали и опашката едва стига земята.

– Бях се приготвил да гледам смъртта ти, Озарени!

Мъркането преминава в боботене на придошла река, рев, който кънти и вибрира във всичко наоколо. Озарени! Само той ме нарича така.

– Заповядах на Гърбавата смъртта ти да е бавна и мъчителна. Исках да те видя сломен и победен. Да скимтиш и молиш за милост. Но ти имаш дързост, която смайва дори мен.

После се чува нещо като смях, но е по-скоро грохот от сътворението на света.

– Свири, Вечернице. – (Така той нарича Ангелина.) – Свири омайно, както никога досега не си свирила! Нека ученикът му дойде тук! Нека навлекът да дойде на свещеното място.

Древното слово е изречено. Навье. Навлек. Слагам пръсти в устата си и изсвирвам с колкото сила имам.

* * *

Като се втурна оня ми ти кон! Добре, че седлото и то не е обикновено, инак да съм излетял от него три пъти поне. Засили се като хала през тъмното и дърветата, копитата му не докосват земята, опашката се вее като стрела право назад. След миг някъде отпред се виждат огън и хора между дърветата. Конят забива грамадните си копита в земята, чимове и камъни хвърчат вред като джепане. Подгъва си предните крака и внимателно ме пуща на земята.

Всички мен гледат. Тия, дето си стоят на краката поне. Половината са се натръшкали по тревата, по устите им – пяна избликва, очите им нищо не гледат. Но другите са ме наобиколили и ме зяпат тежко-тежко. Даже смоците по камъните, и те мен гледат. Ама че сборище. Отварям уста да им тегля по една, ама зад мен тутакси се появява Мискинина и слага ръка на устата ми.

– Тихо – казва в ухото ми. – Змеят е точно пред теб. Оня, който видя да гори като въглен…

Изведнъж го видях. Прилича на изправен гущер. Донякъде е човек, но лицето му не е човешко и в очите му няма капка човещина. Снагата му е сянка, само ноктите му блестят. Хвана ме страх…

– Знаеш ли къде се намираш? – съска оня насреща ми и опипва въздуха със змийския си език.

– Знам – викам му. – Това тука е извор. Един от многото по тая земя.

– Знаеш ли какво си?

– Знам. Искрен мама ме е нарекла, защото съм като искричка в тъмното.

– Майка ти… – внезапно тътнежът на гласа му стихва и започва да говори нормално. – Преди тринайсет години майка ти дойде при мен да ме моли да те роди. Отрече се от всичко. Обеща, че ще живее и ще умре като обикновена жена, макар че аз не поисках това от нея. Обеща ми, че никога няма да допусне да припариш до извора, че ще си обикновен човек, докато умреш от старост. Можех да те убия още тогава, докато си в утробата ù. И теб, и нея. Пожалих я, защото… Бях ù задължен. Знаеш ли какъв е този, който те доведе?

– Знам. Казва се Зайрян, аз го наричам Мискинина.

– Правилно го наричаш. Не е като другите, прекалено странен и различен е. Мискинин. Когато майка ти дойде да ме моли, аз ù заповядах да ти изплете два терлика. Единия го сложи на лявото ти краче, другият стои под онзи камък и до днес. Единият те държи при хората, при обикновеното, при познатото. Другият може да ти покаже света такъв, какъвто никой не го вижда. Той е твоят път към силата, към магията. Този, който те доведе тук, излъга майка ти. Изпрати ù лъжлив втори терлик, ужким обетът е нарушен, и те поведе по пътя към магията. Той е лукав и подъл, той прави всичко за себе си, той си играе с хората и живота им, както котка с мишка. Той те е излъгал, той те е откраднал, той със сигурност ти е казал, че нищо лошо никога не ти е сторвал. Той е мискинин!

– Той ме нахрани и даде пари на тате, за да не ни вземат нивата. Можеше и нищо да не дава, тате щеше да ме даде, колкото да не ме храни, но Мискинина му насипа куп пари, сам видях. Той лъже, но не е по-лош от другите. – Изведнъж се сетих още нещо. – Спаси селото ни от турци!

Змеят се разхили на думите ми. Едно такова хилене, с ехо…

– Пак ще те питам – знаеш ли какво си? Ако знаеш какво си и какво представляваш, ще разбереш защо Мискинина е насипал на татко ти куп пари, които за него не чинят нищо.

– Знам какво съм! – тросвам му се. – Казвам се Искрен, мама така ме е нарекла, защото съм като…

Перейти на страницу:

Похожие книги