Вътре има само една стаичка. Стените са измазани с кал, в тъмния край се вижда одър, покрит с прокъсани черги. До одъра има огнище, до огнището на трикрако столче седи стопанинът. С лице към огъня и с гръб към новодошлия. Ръчка с ръжен в огъня и замислено наблюдава къкрещото над огъня гърне.
Новодошлият сваля ямурлука и го хвърля на одъра, после и калпака си. Жена е. При това – дивно хубава. Тънка снага, бяло лице и едри гърди. Очите ù са големи и тъмни, устните – тънки и бледи. Придърпва друго столче и сяда до стопанина.
– Боб ли вариш, Зайрян? – пита жената.
Стопанинът не ù отвръща веднага.
– Знаеш ли, само преди петдесет години никой не е сял боб по тази земя. Скоро и други неща ще садят хората. Светът се оказа доста по-голям, нали, сестро?
– Винаги се е знаело, Зайряне.
– Знаело се е? – мъжът изглежда учуден. – Щом се е знаело, защо никой не донесе тук тютюн, боб, картофи… царевица?
– Другите земи имат своя природа, своя магия. Свои извори… Нашата беше богата, но ти я опустоши.
– Нищо не съм опустошил – усмихва се Зайрян. – Така си мислят другите, но това е техен проблем. Между другото, колко останахме? Чух, че Методи е драснал към казашките степи, че и нататък, по древните стъпки на Авитохол…
– Аз пък чух, че Нехме е наел убийци да те пречукат.
– Да, опитва наистина… Неблагодарник.
– Ти го излъга, нормално е.
– Да съм го лъгал? Не. Обещах му, че ще има шанс да отмъсти на змея за смъртта на баща си и му го дадох.
– Даде му шанс и му отне силата, направи го обикновен смъртен.
– Той бе съгласен да плати с живота си за този шанс. Без мен змеят рано или късно щеше да го усети и да го убие и нямаше да си има нито шанс, нито сила, нито живот.
– Той не мисли като теб. Все някога ще те открие, щом и аз те открих.
– Ти си нещо съвсем друго, сестро. Аз ти позволих да ме намериш. Ти имаш естествена дарба, като мен. Не ти трябват никакви извори, за да виждаш и усещаш.
Ангелина измъква от пазвата си гребен от орехово дърво и се заема да сресва косата си. После я премята през рамо и додава:
– Сложи мащерка и джоджен. Ще стане по-вкусен.
– Откъде да ги взема, да не съм стара бабичка, дето всичко си има…
– Хълмът е пълен с билки – казва жената и чевръсто излиза от колибата.
След малко се връща и пуска няколко треви в котлето. После кротко си сяда на столчето.
– Източила си се, гледам! За няма година – пак си станала зряла жена. Налята…
Ангелина се усмихва свенливо.
– Кой е този път щастливецът?
– Защо мислиш, че имам любовник?
– Ти винаги съзряваш, когато си влюбена, инак си малко момиче. Такава си е твоята орисия.
– Този път няма мъж – отвръща решително Ангелина.
– А защо?
Изведнъж Ангелина посърва, впива поглед в земята и очите ù отново стават тъжни.
– Защо го направи, Зайряне? Ти…
– Защото не исках да умра. Сам, немощен, безсилен, ненужен. И сбръчкан от старост.
– Само затова ли? Защо не дойде при мен? Аз все още те обичах и те чаках. Чаках те да преглътнеш гордостта си и унижението. Нямаше да те оставя да остарееш…
– И какво щях да правя? Да ти чистя къщата? Да преда вълна и да не се показвам пред хора? Да стана занаятчия? Селянин? Хайдутин?
– А сега нима имаш повече?
– Разбира се! Нека ти кажа нещо: навлекът отрови извора, но човек може да свикне с тази отрова. Трябва да търсиш и да пиеш по малко, да усещаш и да се бориш. Аз го познавам най-добре, умея да предвиждам изкривяването и да го контролирам.
– Умееш ли? – в гласа на Ангелина има съмнение.
– Как мислиш успях да надвия Варвара?
– Надви я, защото знаеше нещо, което тя не знаеше, и го използва добре. Но сега има нещо, което ти не знаеш, Зайрян.
– Винаги има нещо такова. Затова ли дойде?
– Не. Дойдох да те моля за помощ.
– Помощ? Ти?
– Светът се променя, Зайряне. Ти го каза. Ние също се променяме.
– За каква помощ ще ме молиш?
– Преди това искам да те питам нещо.
– Питай.
– Защо не изчака Нехме да убие змея? Защо го пощади? Ти го мразиш до дъното на душата си!
– Не го мразя. Той беше тиранин, да. Опълчих се срещу него и той ме осакати, накара ме да страдам. Много мъка и болка ми причини. Но не го мразех.
– Защо го пощади?
– След триста години изворите ще се изчистят от отровата. Тогава ще настане яростна надпревара за тях, всички оцелели вещери от целия свят ще се борят за надмощие. Това ще изтощи изворите и само след още сто години те ще пресъхнат напълно. Ще имаме нужда от змея, за да установим нов ред и да не допускаме унищожаването им. Веднъж вече се е случвало.
– Нима ти не правиш сметки – бързо и лесно да вземеш надмощие над останалите? Кой по-добре от теб може да прецени момента и да удари първи?
– Явно не ме познаваш добре, сестро. Аз не съм тиранин. Низвергнах змея не за да взема мястото му.
– А защо? Защото си бунтар по душа и не търпиш никакъв ред?
– Не търпя никакъв ред да ми казва какво и как да правя. Не търпя някой да ми нарежда колко магия мога да ползвам, да ми я дава на малки трохи и да ме държи в страх, че ще ми ги отнеме, ако не свеждам покорно глава. Но не съм и тиранин.
– Значи се надяваш един ден сам да събудиш змея и той да не ти отмъсти?
