Загадката Олвър полностью

Обърках се и се подразних, че майка ми смущава с приказки този момент на пълен покой. Татко също се обезпокои. Размърда се в леглото и аз нагласих възглавниците под раменете му, за да му стане по-удобно. Той затвори очи и въздъхна. Погледнах въпросително майка си.

— Франсис — подхвана отново тя кротко, галейки скъсеното му чело, — време е да му кажеш.

Баща ми зарови лице във възглавниците, отвръщайки се и от двама ни и от потрепването на чаршафите се досетих, че плаче. Разстроих се, като видят страданието му и укорих мама. За каквото и да ставаше дума, сега със сигурност не му беше времето за признания. Повиках сестрата и тя увеличи дозата на морфина. Баща ми се успокои, хвана ръцете и на двама ни, докато не потъна в безсъзнание. Няколко часа по-късно издъхна. Навън вече се съмваше.

В деня след погребението му мама ми каза, че Оливър Райън е мой полубрат. Отчаяно искала баща ми да ми го съобщи, но той до края се срамувал ужасно. Разказа ми как някаква жена забременяла от татко през 50-те години, докато той още бил свещеник. Била като че ли медицинска сестра, а може би дори монахиня. Мама не смяташе, че майката на Оливър е била проститутка, както твърдеше татко по времето, когато ми обясняваше, че Оливър ми бил братовчед. Баща ми никога и пред никого не разкрил името на майката. Мама каза още, че жената изоставила бебето, изчезнала безследно и никой повече не я видял. Баща ми разказал всичко това на мама още в първите дни на връзката им. Настоявал, че отношенията им трябва да се изградят на основата на пълна почтеност, и изпратил Оливър в „Сейнт Финиънс“, за да бъде отгледан от свещениците там.

Не майка ми била причината татко да се откаже от свещеническия сан. Те се запознали години след като той бил напуснал служението. Тя дори каза, че отначало татко се съпротивлявал на връзката им; мама смяташе, че в края на краищата ги свързала общата им вяра, както и фактът, че единственият й чичо, епископът, ръководил татко, дал одобрението си за отношенията им. Едва тогава татко си позволил действително да се влюби в мама. До края на живота си той поддържаше изключително близки връзки с църквата и продължаваше да работи за нея.

Майка ми настояваше, че тя би отгледала Оливър като свой син, но татко не й позволил. Каза още, че това бил единственият истински наболял проблем в брака им. Оливър бил онази част от живота на татко, която той чисто и просто отказвал да признае и да обсъжда. По мнението на мама татко страстно и ирационално мразел момчето и тя така и никога не разбрала защо.

Разбира се, бях потресен, когато узнах всичко това. Как беше възможно бащата, когото познавах, да изостави така жестоко едно дете, при положение че към мен винаги се е отнасял с топлота и обич? Как е посмял да ме лиши от живия ми брат? Без значение каква е била майката на Оливър, как е могъл баща ми да мрази невинното дете? Майка ми не можа да ми даде отговори на тези въпроси, не успяха да ми ги дадат и познатите на баща ми свещеници, които навярно са били свидетели на цялата история. Те или изобщо не знаеха какво се е случило, или бяха подочули нещичко по онова време, но никой фактически не успя да добави нова информация към онова, което вече ми беше известно. Още по-шокиращо за мен беше, че Оливър очевидно знаеше, че с него имаме един и същ баща. Колко ли ми е завиждал? Втренчените погледи, шпионирането с бинокъла и другите му странни прояви от ученическите дни изведнъж придобиха смисъл. Оливър Райън действително беше наблюдавал семейството ми. Ако сега аз чувствах така тежко предателството на баща ни, то как ли се е чувствал Оливър през целия си живот? По-рано същия ден бях получил съболезнования от собствения си брат за смъртта на общия ни баща! Знаех, че в някакъв момент в неособено далечното бъдеще ще трябва да се свържа с този непознат за мен човек. Навярно все още не беше късно да го поканя да стане част от семейството ни?

Когато няколко месеца по-късно все пак го издирих, срещата ни не мина добре.

Тайнствените думи на отец Даниъл на погребението на баща ми ме заинтригуваха. Чудех се дали той не ми е оставил някакво наследство или послание, което да ми предадат след смъртта му, и се колебаех дали изобщо желая да го получа. Отец Даниъл обаче цял живот е бил много добър с мен и силно ми се искаше да се срещнем.

По онова време той вече беше доста възрастен, но умът му беше все така остър и годините не бяха притъпили великодушието му. Знам, че ако отец Даниъл беше още жив днес, настоящото ми положение щеше да бъде за него страшно разочарование, но едновременно с това може би единствено той от всички хора в живота ми би разбрал истински отчаянието ми.

Въведоха ме в кабинета на отеца — стая, така добре позната ми от малобройните посещения на баща ми в ученическите ми дни. Не беше променена изобщо. Веднага видях, че отец Даниъл е притеснен и първите му думи бяха, че не е сигурен дали постъпва правилно, като ми дава тези сведения.