Не знам как е започнал пожарът. Дали причината е била лулата на баща ми, някоя цигара, случайно въгленче от печката — навярно никога няма да разберем. Спомените ми от онази нощ са доста неясни. Събудих се от шум, подобен на силен вятър, който свистеше по коридорите, а после — от викове отвън. Отначало помислих, че сънувам. Дори когато станах от леглото, надникнах през прозореца и видях цялото източно крило на къщата в пламъци, всичко ми се стори толкова нереално и абсолютно неочаквано, че все още не разбирах колко страшна е ситуацията. Тръгнах по нощница през изпълнения с дим коридор, когато действително проумях пълния ужас на случващото се пред очите ми. Шокът ме разсъни напълно, но ме остави объркана и лишена от чувство за посока, така че хукнах по коридора към — както ми се струваше — източното крило, но димът и нажеженият въздух ме накараха да се върна. Започнах да викам обичните си баща и син, но в отговор чувах единствено съскането и пукота на пламъците и цепенето на рушащото се дърво. Изпаднах в истерия, втурнах се в пламъците, за да стигна до коридора на източното крило, но подът под краката ми беше жив огън и скоро долових миризмата на изгорялата си коса. Когато видях, че съм в горната част на горящото стълбище, разбрах, че не мога да продължа нататък. Не знам как съм си изгорила ръцете толкова лошо. В онзи момент не чувствах болка. Не знам и как съм стигнала от коридора на горния етаж до двора, но помня, че там попаднах в обятията на Майкъл, който не ме пускаше обратно, а аз го ритах и хапех, мъчех се да се отскубна и да спася единствените хора на света, които обичах.
Тогава не го знаех, но по-късно разбрах, че Жан-Люк и дядо му са починали в съня си от вдишания дим. Това ми донесе известно облекчение, защото месеци след пожара адът на въображението ми показваше как двамата изгарят, всеки пред очите на другия, опитват се да се спасят и крещят за помощ.
Хаосът на онази нощ се връща при мен откъслечно: изненадващата сила на собствените ми писъци, прегръдките на Майкъл и Константин, които ме държаха настрани от пламъците, мирисът на пожара и на собствената ми пот, ирландските момичета, които плачат, мъжете, които поемат контрола и се изживяват като важни, ангажирани хора на действието. Някак отделно от всичко си спомням бременната и изпаднала в истерия Лора, вкопчена в Оливър, който изглеждаше така, сякаш въобще не усещаше присъствието й.
През следващите дни бях на силни успокоителни. Нямам спомен от погребенията, но ми разказаха, че съм присъствала. Върнах се в къщата. Западната част от къщата не беше засегната. Имаше само минимални поражения от дима. Дебелите каменни стени между източното крило и коридора спрели пламъците и не позволили огънят да обхване и етажите на частта, в която спях аз. Непокътнати бяха кухнята, салона, моята спалня и други помещения. Стотици хора идваха и си отиваха, носеха храна, молеха се за мен, окуражаваха ме и ме благославяха, споделяха опита от своите загуби, но минаха седмици, преди наистина ясно да видя бъдещето си точно такова, каквото папа винаги се е опасявал, че ме очаква.
Някои от работниците напуснаха скоро след пожара, като се сбогуваха с извинителен тон. Очевидно беше, че не можем да им платим. Лозето беше изоставено, но ирландските студенти останаха още месец. Повечето от тях бяха дошли с желанието за нови преживявания, а не поради финансова необходимост. Майкъл беше чудесен и с готовност пое цялата работа в кухнята. Аз не се интересувах от нищо, а и ръцете ми още дълго щяха да оздравяват. Останалите положиха максимално усилие да разчистят останките от източното крило. След това обаче трябваше да се връщат в колежа, защото бездруго вече бяха пропуснали първите няколко седмици от зимния семестър. Оливър дълго беше в шок и не разговаряше с никого. Признавам, че презирах скръбта му, защото смятах, че той няма право на нея. Познаваше папа и Жан-Люк от два месеца, а за мен те бяха целият живот, така че горчив гняв ме изпълваше всеки път, когато го видех да седи на стъпалата на терасата, заровил лице в ръцете си, докато Лора се опитваше да го върне към живота така, както преди ние се опитвахме да съживим лозичките в изоставеното лозе.
Когато стана време ирландците да си заминават, Лора ме попита дали може да остане. Сподели с мен, че в момент на отчаяние признала на Оливър за бременността си с надеждата, че новината ще го стресне и ще го върне в реалността, но Оливър не искал и да чуе и й заявил, че никога няма да бъде баща отново. Отново? Как така „отново“? Лора ми обясни, че Оливър играел с Жан-Люк една игра, в която двамата се престрували, че са баща и син. Участие в играта вземал и баща ми. Не знам дали това е било истина, но навярно Оливър действително се е чувствал в известен смисъл като баща на Жан-Люк и син на папа. Глупава игра наистина, но ми помогна най-сетне да разбера болката и скръбта му. Тогава, без да кажа и дума на Оливър, аз му простих.