Същата сутрин тялото на Лора било изхвърлено на плажа Трагумна в западен Корк. Човек, извел кучето си на разходка (защо свидетелите винаги са хора, извели кучетата си на разходка?) предната вечер видял някого високо на скалите и се обадил на полицията. Лора бе влязла в морето облечена. Ние се възпротивихме: не можеше да е тя! Защо би отишла там? Дълбоко в себе си обаче знаехме, че Лора би отишла точно на онзи бряг. Това беше плажът, на който играехме като деца, когато ходехме на гости на баба в Скибърийн. Недалеч от тялото полицаите намерили и дамската й чанта. Бележка нямало, но намереното вътре било достатъчно, за да я идентифицират. Същата вечер всички заминахме за Корк, за официалното разпознаване на тялото. Татко и чичо Дан се опитаха да ни убедят с мама, че няма нужда ние двамата да виждаме Лора. Аз се съгласих, да ми прости Господ, но мама настоя, така че двамата с татко влязоха през летящата врата, а аз останах с чичо Дан да чакам отвън. Чувах стъпките им да отекват по плочките в коридора, а после остана единствено жуженето на хладилните инсталации на моргата, дъхът ми и дъхът на чичо Дан. За пореден път времето доказа, че не помага, когато си изправен очи в очи с истинска трагедия: с чичо Дан чакахме — минути ли, часове ли — за да чуем новината, която отдавна не беше новина. В един момент чичо Дан предложи да се помолим. Не разбрах с какво щеше да ни помогне това.
Смятам, че в крайна сметка родителите ми починаха от скръб, макар че смъртта им дойде няколко години след смъртта на Лора. Свързахме се с мадам Вероник, но тя не можа да хвърли светлина върху евентуалните причини за самоубийството на сестра ми. Мадам повтаряше, че Лора работила отлично при нея и че не е забелязала нищо странно в поведението й. Каза още, че трябва да се гордеем, че Лора била такава интелигентна и способна млада дама. Това ни донесе известна утеха.
Връщахме се отново и отново към това, което ни беше известно от живота на Лора през последните й години. Преди да заминем за Франция, тя беше умно, енергично, весело момиче с блестящо бъдеще. Първите сигнали на промяната се появиха през лятото на 1973 година. В интерес на истината, мнението на мадам за Лора ме изненада. Изненада ме, но донякъде ме и успокои.
Погребението беше опустошително преживяване. Оливър ни изпрати съболезнованията си с красиво надписана картичка, но не присъства лично. Изпитах към него слаб гняв, който се примеси към гнева и скръбта, които бездруго ме владееха. Поведението му беше непочтително към родителите ми, към мен и към паметта на Лора. Какво можеше да е толкова важно, че да му попречи да дойде на погребението й?
С помощта на полицията успяхме да спрем разпространяването на снимката, която се появи само в един вестник. Погребението беше в тесен кръг и картичките със съболезнования пристигаха по-късно, бавно, в течение на много месеци. По онова време за самоубийството не се говореше, хората не знаеха как точно да съчувстват на близките на самоубиеца, така че ние се справяхме с мъката сами, най-вече за да не притесняваме излишно приятелите си. Не смятам, че отношението към самоубийството се е променило кой знае колко оттогава. Ако човек умре от рак, ходът на болестта е достъпно обяснен, етапите на влошаване са вписани в съответната документация, но при самоубийството смъртта не се обсъжда публично и човек няма с кого да сподели скръбта си. Случаят се превръща в малката мръсна тайна на опечаленото семейство.
Знаех, че промените в поведението на Лора бяха настъпили още преди да напусна Франция, и скоро се замислих дали пък Оливър не е човекът, който държи ключа към тайната на нейната депресия. В края на краищата, той я познаваше най-интимно. Обмислих дори варианта да е била бременна, когато я оставихме във Франция, но от друга страна и аз познавах Лора и не можех да си представя да направи аборт или да даде бебето за осиновяване, независимо от позора, който щеше да си навлече по този начин в онези години. Единствената ми друга хипотеза беше все пак да е забременяла, а след това да е пометнала. Подхвърлих идеята на Оливър и тя го потресе. Дори не му беше хрумвала. Тогава съжалих за предположението си, защото Оливър сигурно се е почувствал така, сякаш го обвинявам за смъртта на сестра си.
Години по-късно Оливър нарече една от най-храбрите героини в своите книжки с името на Лора. Стана ми приятно. Бездруго единственият ни контакт междувременно беше в началото на осемдесетте, когато ми звънна да помоли деликатно