Загадката Олвър полностью

Оставих писмото настрани. Напуснах стаята си и излязох вън на двора. Охранителят ми се усмихна и ми кимна.

— Как е Оливър днес? Хладничко, а?

— Имате ли цигара?

— Имам и още как.

Той ми подаде цигарата, грижливо я запали и се опита да ме ангажира с някакъв лековат разговор, но аз вече имам репутация на самотник, така че охранителят скоро се отдалечи и ме остави на обичайното ми уединение.

Отец Даниъл се оказа прав за всичко. Историята за баща ми и местното африканско момиче беше вярна. Каква ли е била тя и какво ли се е случило с нея? Пазя в съзнанието си неин образ, облечена в автентично племенно облекло, отдалечава се от селото си и от досегашния си живот, потъва в африканския залез с мисълта, че е прокълната след моето раждане. От време на време установявам, че плача за нея, че тя ми липсва и се чудя дали и аз съм й липсвал. Мисля и за баща си и си представям публичното унижение при раждането ми, как се е озовал в капана на отрицанието, и ми става малко мъчно за него.

След това мисълта ми се насочва към Лора: колко ли объркана е била при появата на детето. Кой би й повярвал, че аз съм бащата? Аз със сигурност нямаше да й повярвам! Затова не е можела да ми изпрати снимка, затова не е можела и да доведе бебето у дома — не и в онези години. Как е щяла да обясни факта, че бащата е чернокож? Сигурно се е усъмнила в собствения си здрав разум. По онова време сред ирландската средна класа се ширеше общоприет расизъм. Той битуваше незабелязано, защото нямаше с кого или с какво да се конфронтира. В Ирландия през 1974 година можех да преброя чернокожите хора, които бях виждал през живота си, на пръстите на едната си ръка. Детето на Лора щеше да предизвика скандал в семейството й. Освен това, едно беше да родиш без венчило, а съвсем друго — да родиш без венчило черно дете, което по никакъв начин не можеш да обясниш! Аз бях причинил това на Лора. Аз я бях накарал да реши, че полудява. Аз я бях убил.

Днес дъщеря ми Анелиз ми дойде на посещение. Красива е като майка си и като — предполагам — моята майка, красива е и, по някакъв особен начин, като мен. Фактът, че аз се бях родил бял, беше някаква генетична свръхслучайност, но това момиче несъмнено е моя дъщеря. Малкото ми останали съмнения се разсеяха яко дим в момента, в който я видях. Имаше същите сини очи като Лора, излъчваше същата жизненост и целеустременост като нея в деня, в който я срещнах за първи път, но цветът на кожата беше взела — през мен — от моята майка.

Отначало се чувствахме неудобно, но аз пуснах в ход стария си чар, за да я предразположа, докато обстановката не стана донякъде сърдечна. Разпитах я за нейния син, за моя внук, и тя ми показа снимка на малко момченце, навярно около двегодишно, седнало между нея и съпруга й. На личицето му грееше немирна усмивка и веднага се разбираше, че детето е щастливо. Зарадвах се. Попитах Анелиз дали тя е щастлива, а в отговор тя само се усмихна за миг и наведе очи към масата.

Беше седнала срещу мен и аз наблюдавах как пръстите й нервно откопчават и закопчават маншетите на скъпата й копринена блуза и реших, че повече няма смисъл да отричам истината пред самия себе си.

Можех обаче да я отрека пред нея.

Признах, че съм познавал Лора добре, че с нея сме излизали в колежа и че сме прекарали заедно лятото на 1973 година в Бордо. Казах на Анелиз, че майка й беше смела и красива, и че сигурно отчаяно е искала да я задържи. Отрекох изобщо да знам, че Лора е била бременна и че не мога по никой начин да обясня защо е държала да запише мен като баща на бебето. Казах, че на лозето в Клошан през лятото на 1973 година са работили и неколцина младежи от Южна Африка и намекнах, че Лора може би е имала връзка с някого от тях. Спомних си, че бяха добри, силни и весели момчета, но съжалих, че не мога да възстановя по никакъв начин имената им.