Загадката Олвър полностью

Тук обаче не е точно лудница, по-скоро е печален последен пристан за житейски корабокрушенци. Всички питомци тук са извършили престъпления, които са считани за резултат от душевните им заболявания. Чувствам се като самозванец, но това не е ново за мен. Почти целият ми живот е бил в една или друга степен пълна измама. Не съм длъжен да общувам с другите питомци, така че прекарвам повечето си време в доброволна самота.

Институцията разполага със собствена ферма и макар да е минало доста време от последния път, когато съм извършвал физически труд, сега с радост отново си цапам ръцете. Вече не съм млад, но понастоящем съм в най-добрата си форма от десетилетия.

Аз съм „пациент“ за пример. В тази лудница ние не сме „затворници“. Отвсякъде чувам: „Политкоректността минава всякакви граници!“ Съгласен съм. Охраната и сестрите са свестни, така че не им създавам проблеми. Широко разпространеното мнение тук е, че моето престъпление е било „еднократно“. Че съм получил моментен „нервен срив“. Приемам ниска доза антидепресанти и се нося спокойно по течението, без да обръщам внимание на шума и суетнята.

Ще ми се прави „психиатрична оценка“ на всеки шест месеца, за да се преценява дали съм вменяем или не, но ако бъда обявен за вменяем, е възможно дори да бъда освободен, а аз съм решил, че това няма да се случи. Взех твърдо решение да остана тук, защото, макар че не представлявам заплаха нито за себе си, нито за обществото, не желая да напускам институцията. Планирам дори да инсценирам опит за самоубийство, ако някой предложи сериозно освобождаването ми.

Къщата се продаде. Приходите от продажбата ще покриват дългосрочно грижата за Алис и ще постъпват по сметката на Барни Дуайър, който пое Юджийн. Алис е настанена в частен хоспис. Адвокатите ми разказаха, че е в прекрасна стая и получава възможно най-добрите грижи, но тя самата никога няма да разбере това. Много вероятно е да остане в това си състояние с години. Правата и хонорарите от продажбите на книгите са прехвърлени на мадам Вероник, а аз съм заклеймен и анатемосан официално по целия свят, но особено във Франция заради това че съм откраднал произведенията на герой от войната и съм извлякъл дългосрочна финансова полза от неговата смърт и от смъртта на внука му. Само ако знаеха колко по-голяма е вината ми, само ако знаеха, че аз лично причиних тази смърт. Така и не разказах тази част от историята на психотерапевтите. Щеше да причини ужасен смут. Защо да добавям палеж и убийство към списъка с престъпленията си?

Журналисти правиха нееднократни опити да ме посетят с предложения да опишат историята ми в книга. Що за обида! Отхвърлих унизителните им оферти. Всички с изключение на молбата на една-единствена френска журналистка. Най-малкото предположих, че е журналистка. Писмата й до мен бяха по-официални от обичайното и тя не се отказваше лесно. Името й беше Анелиз Папон. Съзнателно оставих без отговор първите й пет писма, докато най-сетне отговорих на шестото: благодарих й за интереса към мен, но отклоних предложението за интервю и й обясних, че няма да я включа в списъка си с посетители. В него до момента не фигурираше нито едно име.

Преди месец обаче Анелиз ми изпрати едно изумително писмо.

Оказа се адвокатка, а не журналистка, но не я интересували обвиненията срещу мен, нито случаят ми от юридическа гледна точка. Обясняваше, че току-що е станала майка за първи път и раждането на скъпия й син я извело на пътя на търсенето на една истина, по който понякога й се искало да не е поемала.

В нейния собствен акт за раждане било записано, че се е появила на бял свят в Бордо, Франция, на 11 март 1974 година в малко селце на име Клошан. При раждането й било дадено името Нора Кондел. Била дадена за осиновяване на 20 юли същата година. Анелиз се надяваше, че ще бъда в състояние да й помогна да издири баща си. Биологичната й майка била намекнала, че този баща съм аз.

Бебето на Лора. Моето дете.

Анелиз признаваше, че изпитва крайно смесени чувства към факта, че след двегодишно търсене из архивите в крайна сметка е установила, че баща й е осъден престъпник и плагиат.