Свещеникът му помогна да легне. Видя влака да се задава. Бързо извади от портфейла си един долар и го пъхна в джоба на мръсното яке. После реши, че така може да се изгуби. Измъкна долара, натъпка го в джоба на подгизналия от урина панталон, взе си чантата, качи се във вагона, седна в ъгъла и се престори на заспал до последната спирка, където излезе на улицата и пое пеш по дългия път към Фордхамския университет. Доларът беше предвиден за такси.
Когато пристигна в дома за посетители, той се разписа в регистъра.
На следващия ден посети среща на Американската психиатрична асоциация. Като главен докладчик представи изследването „Психологически аспекти на духовното развитие“, а привечер хапна и пийна с познати психиатри. Те черпиха. Тръгна си рано. Трябваше да посети майка си.
От спирката на метрото тръгна пеш към една порутена жилищна кооперация на Двайсет и първа улица в източната част на Манхатън. На стъпалата пред потъмнялата дъбова врата той спря и погледна играещите деца на площадката. Занемарени. Зле облечени. Бездомни. Спомни си принудителното изселване; униженията; спомни си как в седми клас се прибираше с приятелката си и видя как майка му рови из кофата за боклук на ъгъла. Карас бавно се изкачи по стъпалата. Лъхна го мирис на готвено. Топъл, влажен, прогнил и сладникав. Спомни си посещенията при приятелката на майка му, госпожа Корели, която живееше с осемнайсет котки в миниатюрно апартаментче. Сграбчи парапета и тръгна нагоре, смазан от непосилна умора, но знаеше, че всъщност това е чувството за вина. Не биваше да я оставя сама. На четвъртия етаж той извади от джоба си ключ и го пъхна в ключалката. Апартамент 4C, жилището на майка му. Отвори вратата плахо, сякаш докосваше незаздравяла рана.
Майка му го посрещна с радост. Възклицание. Целувка. Втурна се да направи кафе. Смугло лице. Тромави крака с подути вени. Той седеше в кухнята и я слушаше, а паянтовите стени и мръсният под го пронизваха до кости. Апартаментът беше пълна мизерия. Социални помощи и няколко долара на месец от брат й.
Тя седна на масата. Заговори за госпожа Еди-коя-си, чичо Еди-кой-си. Все още говореше с емигрантски акцент. Деймиън не смееше да я погледне в очите — тия два кладенеца, пълни с тъга, които по цял ден се взират през прозореца.
Не биваше да я изоставям.
Тя не можеше нито да чете, нито да пише на английски, затова по-късно му продиктува няколко писма. Помоли го да поправи старото напукано радио. Нейният мъничък свят. Новините. Кметът Линдзи.
Деймиън отиде до тоалетната. Пожълтели вестници по напуканите плочки. Ръждиви петна в мивката и ваната. Стар корсет, захвърлен на пода. Ето, оттук тръгна неговото призвание. Оттук избяга към любовта, но сега любовта бе изстинала и нощем той я чуваше как вие в сърцето му като бездомен и жален есенен вятър.
В единайсет без четвърт Карас я целуна за сбогом и обеща да се върне при първа възможност.
Тръгна си, а зад гърба му старото радио предаваше новини.
След като се прибра в Уейджъл Хол, Карас се накани да напише писмо до архиепископа на Мериленд. Вече бяха обсъждали въпроса: молба за прехвърляне в Ню Йорк, за да бъде близо до майка си; молба за преподавателско място и освобождаване от досегашните задължения. Като мотив за последното, Карас лаконично изтъкна: „непригодност“.
Мерилендският архиепископ го прие по време на годишното си посещение в Джорджтаунския университет. Събитието напомняше армейска проверка, когато генералът лично и поверително изслушва жалбите на подчинените си. Като чу за майката на Деймиън Карас, архиепископът кимна и изрази съчувствие, но по въпроса за неговата „непригодност“ сметна, че досието му сочи точно обратното. Карас обаче упорстваше и се обърна към Том Бърмингам, ректора на Джорджтаунския университет.
—
—
