Този ден снимките минаха като по вода. По някое време намина Шарън и през почивките двете свършиха доста неща в гримьорната: писмо до агента (обещаваше да си помисли за сценария); потвърждение на поканата за Белия дом; телеграма до Хауърд да не забрави да се обади за рождения ден на Ригън; питане до финансовия й съветник дали може да си позволи една година отпуск; и планове за приема на двайсет и трети април.
Рано привечер двете с Ригън отидоха на кино, а на следващия ден излязоха с ягуара на Крис да огледат забележителностите на Вашингтон. Капитолият. Мемориалът на Линкълн, Цъфналите вишни. Леко похапване. После отвъд реката към Арлингтънското мемориално гробище и Паметника на незнайния воин, където Ригън изведнъж стана сериозна, а на гроба на Джон Кенеди дори леко се натъжи. Тя дълго се взира във вечния огън, после хвана ръката на майка си и глухо попита:
— Мамо, защо хората трябва да умират?
Въпросът бодна Крис право в сърцето.
— Скъпа, хората се уморяват — нежно отвърна тя.
— Защо Бог им позволява да се уморят?
Крис гледаше малката си дъщеря и мълчеше. Озадачена. Тревожна. Като атеистка тя никога не говореше за религия с Ригън. Мислеше, че не би било честно.
— Кой ти разказва за Бог?
— Шарън.
— О.
Щеше да си поговори с нея.
— Мамо, защо Бог ни
Гледайки болката в невинните й очи, Крис се предаде; не можеше да й каже какво мисли в действителност.
— Разбираш ли, след време на Бог му домъчнява за нас Ригс. И иска да се върнем при него.
Ригън потъна в мълчание. Не каза нищо и по пътя за вкъщи. В това настроение остана през целия ден, и което бе по-тревожно — на следващия също.
Вторник беше рожденият ден на Ригън. Странната смес от мълчание и печал като че се пропука. Крис я взе със себе си на снимките, а когато снимачният ден приключи, поднесоха грамадна торта с дванайсет свещи и целият екип изпя „Честит рожден ден“. Денингс — добродушен и мил както винаги, когато беше трезвен — шумно обяви „пробни снимки“ и засне как Ригън духа свещите и реже тортата, а след това обеща да я направи кинозвезда. Ригън се забавляваше от сърце. Но след вечерята и отварянето на подаръците детето отново посърна. Никаква вест от Хауърд. Крис се обади до хотела му в Рим, но от рецепцията отговориха, че отсъства от няколко дни и не е казал къде да го търсят. Бил някъде на плаване с яхта.
Крис се извини и затвори.
Ригън съвсем се оклюма и не прие дори предложението да пийнат някъде по един ягодов шейк. Без да каже нищо, тя отиде в детската стая, и остана там, докато стана време за лягане.
Когато на другата сутрин отвори очи, Крис видя Ригън да дреме до нея.
— Ама какво… Ригън, какво правиш тук? — изкиска се Крис.
— Мамо, леглото ми се тресеше.
— Ама че си щура! — Крис я целуна и придърпа завивката. — Хайде, спи. Рано е още.
Това, което изглеждаше като утро, всъщност бе началото на безкрайна нощ.
Той стоеше до ръба на безлюдния перон на метрото и чакаше тътенът на мотрисата да заглуши болката, която вечно го придружаваше. Като пулса. Чуваш я само в пълна тишина. Прехвърли чантата в другата си ръка и надникна в тунела. Светли точици. Те се разстилаха в мрака като пътеводни светлини към отчаянието.
Някой се изкашля. Той погледна наляво. Скитник с прошарена четина по брадата седеше вдървено на пода сред локва от собствената си урина. Пожълтелите му очи се взираха в свещеника с изпито, печално лице.
Свещеникът се извърна настрани. Сега този тип щеше да дойде. Да хленчи.
Свещеникът усети как бездомникът се надига.
Чу стъпки.
— Здрасти, отче!
Свещеникът болезнено примижа. Раменете му провиснаха. Не можеше да се обърне. Не би понесъл отново да дири Христос сред зловоние и празни очи; Христос с гноясали рани и кървави изпражнения; невъзможният, невероятният Христос. Той неволно докосна ръкава си, сякаш търсеше невидима траурна лента. Смътно си спомняше един друг Христос.
— Кххх-атолик съм, отче!
Глух тътен на приближаващ влак. После отзад се раздаде странно тътрене на нозе. Свещеникът се озърна. Скитникът залиташе, готов да припадне. Тласнат от сляп, неудържим порив, свещеникът се хвърли към него и го намести на пейката до стената.
— Аз съм кххх-атолик — бъбреше клетникът. — К-к-к-католик съм.
