Заклинателят (Разширено и ревизирано издание) полностью

— Стига де, всяко семейство си има черна овца.

— Ние сме си изчерпали лимита за черни овце още с папите от рода Медичи.

— Знаете ли, веднъж ми се случи… — започна Крис.

Но деканът я прекъсна:

— С изповедите ли започваме?

Крис се усмихна.

— Не, аз не съм католичка.

— Йезуитите също не са — пошегува се Мери Джо.

— Клевети на доминиканците — възрази каза деканът, после се обърна към Крис. — Извинявайте, скъпа. Какво казвахте?

— Мисля, че веднъж видях един човек да левитира. В планините на Бутан.

Тя му разказа за случая.

— Смятате ли, че е възможно? — попита накрая Крис. — Кажете откровено.

— Кой знае? — йезуитът сви рамене. — Знае ли някой какво е гравитацията? Или дори материята.

— Искате ли да знаете моето мнение? — намеси се Мери Джо.

Деканът отговори на нея:

— Не, Мери Джо, аз съм дал обет за бедност.

— Аз също — промърмори печално Крис.

— Какво, какво — трепна деканът и се приведе напред.

— О, няма значение. Чакайте, исках да ви попитам за нещо. Знаете ли малката къщичка зад онази църква там? — Крис махна неопределено с ръка.

— „Света Троица“?

— Да, точно така. Какво става там?

— Провеждат черна меса — зловещо прошепна госпожа Перин.

— Черна какво?

— Черна меса.

— Какво е това?

— Тя се шегува — каза деканът.

— Да, знам — каза Крис, — но аз не съм много умна. Сериозно, какво е черна меса?

— Ами… в най-общи линии е пародия на католическата света литургия — обясни Деканът. — Свързана е с преклонението пред дявола.

— Божичко! Искате да кажете, че наистина има такива неща?

— Не мога да кажа със сигурност. Веднъж обаче чух, че според статистиката всяка година в Париж се провеждали петдесет хиляди черни меси.

— Как, в днешно време? — смая се Крис.

— Така разправят.

— Да, разбира се. И сведенията идват от тайните служби на йезуитите? — подкачи го госпожа Перин.

— Нищо подобно — възрази деканът. — Казват го вътрешните ми гласове.

Двете жени се разсмяха.

— Знаете ли — подхвърли Крис, — в Лос Анджелис се разправят страшно много истории за зловещи култове. Често се питам дали е вярно.

— Както вече казах, не мога да отговоря със сигурност — отвърна деканът. — Но ще ви кажа кой може да знае — отец Джо Дайър. Къде е Джо? — Деканът се озърна и посочи с ръка. — А, ето го там!

Свещеникът стоеше до бюфета с гръб към тях и си взимаше допълнително.

— Хей, Джо!

Младият свещеник се обърна с безизразно лице.

— Викате ли ме, господин декан?

Деканът му направи знак да се приближи.

— Само секунда — отговори Дайър и се завъртя да довърши атаката си срещу кърито и салатата.

— Прилича на леприкон сред другите свещеници — добродушно подхвърли деканът и отпи от виното си. — Миналата седмица в „Света Троица“ имаше два случая на оскверняване и Джо каза, че му напомняли нещо свързано с черната меса. Затова предполагам, че знае нещо по въпроса.

— Какво е станало в църквата? — попита Мери Джо Перин.

— О, прекалено е отвратително.

— Нищо, кажи. Вече сме приключили с вечерята.

— Не, моля ви — възрази деканът. — Наистина е прекалено.

— Хайде, кажи ни!

— Не можеш ли да ми прочетеш мислите, Мери Джо? — ехидно подметна деканът.

— Бих могла — усмихна се тя, — но се смятам за недостойна да вляза в такава светая светих!

— Историята е гнусна — предупреди ги деканът.

И той описа оскверняванията. В първия случай старият църковен иконом намерил купчинка човешки изпражнения върху покривалото на олтара, точно пред табернакула.

— Да, наистина отвратително — потръпна госпожа Перин.

— Е, второто е още по-лошо — каза деканът.

И той описа по доста заобиколен начин как в левия страничен олтар открили грамаден фалос от глина, залепен здраво за фигурата на Христос.

— Отвратихте ли се достатъчно? — завърши той.

Крис забеляза, че ясновидката е наистина потресена.

— О, стига толкова — каза тя. — Съжалявам, че попитах. Да сменим темата.

— Аз пък съм заинтригувана — каза Крис.

— Да, разбира се. Аз съм интригуваща личност — долетя глас иззад нея. Отец Дайър с препълнена чиния в ръцете се приведе над Крис и сериозно прошепна: — Вижте, изчакайте малко и пак ще дойда. Мисля, че ми се урежда нещо интересно с астронавта.

— Какво по-точно? — попита деканът.

Дайър го изгледа невъзмутимо иззад очилата си и отговори:

— Как ви звучи „първи мисионер на Луната“?

Всички освен Дайър избухнаха в смях. Той явно беше майстор на английския хумор.

— Идеален сте по размер — каза госпожа Перин. — Лесно ще ви наместят в капсулата.

— Не, не става дума за мен — възрази съвсем сериозно младият свещеник. — Уреждам го за Емъри — вметна той към декана, после пак се обърна към двете жени и обясни: — Това е нашият ректор по дисциплината в студентското градче. На Луната няма никого, а той точно това харесва. Много обича наоколо да царува тишина и покой.

И Дайър все тъй невъзмутимо се озърна към астронавта.

— Извинете ме — каза той и се отдалечи.

— Харесва ми — каза госпожа Перин.

— И на мен — кимна Крис, после се обърна към Декана. — Не ми казахте какво става в онази къщичка. Да не е някаква ужасна тайна? Кой е онзи свещеник, когото често забелязвам там? Мургав, прилича на боксьор. Сещате ли се?

Деканът кимна и наведе глава.