Крис се зае да тренира върху един грейпфрут и бързо напредна. В девет и двайсет и осем минути на вратата се позвъни. Уили отиде да отвори. Беше Карл. Докато минаваше през кухнята към стаята си, той кимна и подхвърли, че си е забравил ключовете.
— Не мога да повярвам — каза Крис на Шарън. — За пръв път си признава грешка.
През цялата вечер гледаха телевизия в кабинета.
В единайсет и четирийсет и шест телефонът иззвъня. Шарън вдигна слушалката, каза „Един момент“ и я подаде на Крис. „Чък е.“
Гласът на младия асистент-режисьор звучеше тревожно.
— Чу ли новината, Крис?
— Не, какво има?
— Лоша работа.
— Лоша?
— Бърк е мъртъв.
Бил пиян. Препънал се. Паднал по стръмното стълбище край къщата чак до подножието, където един пешеходец по улица M го видял да се премята в нощта. Строшен врат. Жесток, кървав епизод — неговата последна постановка.
Крис изтърва слушалката, заплака беззвучно и залитна. Шарън изтича да я подкрепи, затвори телефона и отведе Крис до дивана.
— Бърк е мъртъв!
— Боже мой, Крис! Не! Какво е станало?
Но Крис само поклати глава. Не можеше да говори. Плачеше.
По-късно двете седнаха и разговаряха часове наред. Крис пиеше. Спомняше си за Денингс. Понякога се смееше. Друг път плачеше.
— О, Боже мой — въздишаше тя. — Клетият смахнат Бърк… клетият Бърк…
Отново си спомни съня за смъртта.
Малко след пет сутринта Крис се подпираше унило на барчето с клюмнала глава и печални очи. Чакаше Шарън да се върне от кухнята с лед. Най-сетне я чу да се задава.
— Още не мога да повярвам — промърмори Шарън, влизайки в кабинета.
Крис вдигна очи. Погледна настрани. И замръзна.
Плъзгайки се по пода пъргаво като паяк, подир Шарън се задаваше Ригън. Тялото й беше извито назад в невероятна дъга, тъй че главата почти докосваше краката, езикът се стрелкаше навън от устата с ужасяващо съскане, а главата лекичко се поклащаше напред-назад като глава на кобра.
Гледайки замаяно, Крис тихо изрече:
— Шарън!
Шарън спря. Ригън също. Шарън се обърна и не видя нищо. После изкрещя и подскочи, като усети как езикът на Ригън се плъзна по глезена й.
Крис пребледня и вдигна ръка към бузата си.
— Обади се на доктора и го вдигни от леглото! Да дойде веднага!
При всяко движение на Шарън Ригън я следваше по петите.
Петък, 29 април. Докато Крис чакаше в коридора пред спалнята, доктор Клайн и един известен психиатър старателно преглеждаха Ригън. Прегледът продължи половин час. Тя се мяташе. Риташе. Скубеше си косата, от време на време кривеше лице и притискаше с длани ушите си, сякаш я мъчеха оглушителни звуци. Крещеше цинизми. Пищеше от болка. Накрая се просна по очи на леглото, сви крака под корема си и глухо застена.
Психиатърът кимна на Клайн да се приближи.
— Да й дадем успокоително — прошепна той. — Може би ще успея да поговоря с нея.
Терапевтът кимна и приготви спринцовка с петдесет милиграма торазин. Но когато лекарите пристъпиха до леглото, Ригън сякаш усети присъствието им, бързо се извъртя и закрещя в дива ярост, докато психиатърът се опитваше да я удържи. Ухапа го. Заудря. Отблъсна го. Едва когато повикаха Карл на помощ, успяха да я задържат достатъчно неподвижна, за да може Клайн да направи инжекцията.
Дозата обаче не беше достатъчна и инжектираха още петдесет милиграма. Изчакаха. Скоро Ригън се укроти. После изведнъж впери смаян поглед в лекарите.
— Къде е мама? Искам мама! — каза тя, разплакана от страх.
Психиатърът кимна и Клайн излезе от стаята.
— Майка ти ще дойде след секунда, скъпа — успокояващо каза психиатърът. Той седна на леглото и погали главата на момичето. — Хайде, всичко е наред, скъпа. Аз съм лекар.
—
— Тя вече идва насам. Идва. Боли ли те, скъпа?
Ригън кимна и от очите й бликнаха сълзи.
— Кажи ми, скъпа. Къде те боли?
— Навсякъде! — изплака Ригън.
— О, детето ми!
—
Крис се втурна към леглото и я прегърна. Целуна я. Помъчи се да я утеши. После заплака от радост.
— Ти се върна, Ригс! Отново си с нас! Наистина си ти!
— О, мамо, той ме измъчваше! — каза през сълзи Ригън. — Моля те, накарай го да спре! Нали, мамо? Моля те!
Крис погледна с недоумение дъщеря си, после се обърна към лекарите с няма молба в очите.
— Какво й е? Какво става?
— Дадохме й голяма доза успокоително — меко обясни психиатърът.
— Искате да кажете…
Той бързо я прекъсна:
— Ще видим. — Обърна се към Ригън. — Можеш ли да ми кажеш какво ти е, скъпа?
— Не
— Кой?
— Капитан Хауди! А сега сякаш някой е влязъл в мен! И ме кара да върша разни неща!
— Капитан Хауди?
— Не знам!
— Човек ли е?
Ригън кимна.
— Кажи ми кой е?
— Не знам!
— Добре, не се притеснявай; нека опитаме нещо друго, Ригън. Хайде да си поиграем. — Психиатърът бръкна в джоба на сакото си и извади лъскаво топче на сребърна верижка.
— Виждала ли си на кино как се хипнотизират хора? — попита той.
Ригън го изгледа с разширени очи и бавно кимна.
