Заклинателят (Разширено и ревизирано издание) полностью

Крис затвори телефона и поседя неподвижно, размишлявайки над съня. Сън ли? По-скоро размисли в полусън. Такава невероятна яснота! Поглед към гроба. Небитие. Безвъзвратност. Не можеше да си го представи.

Господи, не може да бъде!

Тя унило наведе глава.

За съжаление може.

Мина в банята, наметна халата и бързо изтича надолу по старите чамови стъпала към кухнята, към живота и цвърчащия в тигана бекон.

— А, добро утро, госпожо Макнийл!

Престарялата Уили изцеждаше портокалов сок. Имаше сини кръгове под очите. Едва доловим акцент. Швейцарски. Като на Карл. Икономката избърса ръцете си с книжна кърпа и тръгна към печката.

— Остави на мен, Уили.

Наблюдателната Крис бе забелязала умората по лицето на икономката. Уили изпъшка и пак се обърна към мивката, а Крис си наля кафе и седна в нишата за закуска. Погледна чинията си и се усмихна разнежено, като видя на белия фон една алена роза. Ригън. Моето ангелче. Често се случваше, когато Крис има сутрешни снимки, Ригън тихичко да става от леглото, да слиза в кухнята, за да сложи цвете върху празната чиния на майка си, и след това пак да се връща в спалнята. Тази сутрин Крис печално поклати глава като си спомни, че някога мислеше да я нарече Гонерила. Да бе. Голямо попадение. Да сме подготвени за най-лошото. Крис леко се усмихна на спомена. Отпи от кафето и когато отново погледна към розата, по лицето й за миг се изписа скръб, а големите й зелени очи изведнъж станаха печални като очите на бездомно сираче. Беше си припомнила едно друго цвете. Сина си Джейми. Той почина отдавна, едва тригодишен, когато Крис беше съвсем младо и неизвестно момиче от кулисите на Бродуей. Тогава си обеща, че вече никому няма да се посвети тъй всеотдайно, както на Джейми и на баща му, Хауърд Макнийл. Докато споменът за снощния сън се смесваше с изпаренията на горещото черно кафе, тя откъсна поглед от розата и прогони мрачните мисли. Уили се приближи и сложи пред нея чаша сок.

Крис се сети за плъховете.

— Къде е Карл?

— Тук съм, госпожо!

Карл бе изникнал неусетно от една врата до килера. Изглеждаше както винаги достолепен и в същото време почтителен. Беше се порязал при бръсненето и на брадата му се белееше малко парченце от книжна кърпичка.

— Какво ще обичате?

Той застана до масата — висок и мускулест, с блестящи очи, орлов нос и гола глава. Абсолютно плешив.

— Хей, Карл, имаме плъхове на тавана. Май ще трябва да купиш капани.

— Плъхове ли?

— Точно това казах.

— Но таванът е чист.

— Добре де, значи имаме чисти плъхове.

— Няма плъхове.

— Карл, аз ги чух снощи.

— Може да е било от водопроводните тръби — опита се да спори Карл, — или пък дюшемето е пукало.

— А може да са били плъхове! Ако обичаш, недей да спориш, ами вземи да купиш тия проклети капани.

Карл бързо се завъртя.

— Да, госпожо. Веднага отивам!

— Не сега, Карл! Всички магазини са затворени!

— Затворени са — подвикна след него и Уили.

Но той вече беше изчезнал.

Крис и Уили се спогледаха, после икономката поклати глава и пак се зае с бекона. Крис отпи от кафето. Странно. Странен човек, помисли си тя. Също като Уили трудолюбив, много предан, много дискретен. И все пак нещо в него й вдъхваше лека тревога. Какво? Едва доловимото високомерно излъчване? Не. Нещо друго. Но не можеше да го определи. Икономите работеха при нея вече почти шест години, но Карл си оставаше маска — говорещ, дишащ и напълно загадъчен йероглиф, тичащ по поръчки с дългите си крака. Зад маската обаче се криеше още нещо, понякога Крис имаше чувството, че чува как там тиктака някакъв тайнствен механизъм.

Външната врата изскърца, след това се захлопна.

— Затворени са — промърмори Уили.

Крис хапна малко бекон, после се качи в стаята си и облече пуловер и пола. Застана пред огледалото и се вгледа придирчиво в късата си червена коса, която изглеждаше вечно разчорлена; в съзвездието от лунички по грижливо измитото лице; после изкриви очи, ухили се идиотски и заговори на отражението: О, здрасти, хубава млада съседке! Може ли да поговоря с мъжа ти? С любовника ти? Със сводника ти? О, значи сводникът ти е тръгнал да проси? Клетникът! Тя се изплези на отражението. После посърна. Боже, ама че живот! Взе кутията за перуки, слезе долу и прекрачи навън към свежата улица, оградена с дървета.