Заклинателят (Разширено и ревизирано издание) полностью

— … симптоми на заболяване, каквото днес рядко се среща, освен при най-примитивните общества. Наричаме го „сомнамбулично вселяване“. Честно казано, знаем малко за него, с изключение на това, че започва с конфликт или чувство на вина, което води до заблуда на пациента, че тялото му е завладяно от чужд разум — от дух, ако предпочитате. В по-стари времена, когато вярата в дявола е била силна, обикновено смятали това за обладаване от демон. При по-съвременни случаи обаче говорят за дух на покойник, най-често човек, когото пациентът е виждал и може подсъзнателно да имитира гласа, израженията и понякога дори чертите на лицето му.

След като мрачният доктор Клайн си тръгна, Крис позвъни на агента си в Бевърли Хилс и с безжизнен глас му съобщи, че няма да режисира „Надежда“. После се обади на госпожа Перин. Но тя беше излязла. Крис затвори телефона, смазана от ужас и скръб. Питаше се отчаяно кой би могъл да й помогне. Имаше ли изобщо някой? Нещо? Какво?

— Случаите с духове на покойници са по-леки; в повечето от тях няма изблици на ярост или свръхактивност и двигателна възбуда. Но при другата основна разновидност на сомнамбулично вселяване новата личност винаги е злонамерена и враждебна към първата. Основната и цел е да я измъчва, а понякога и дори да я унищожи.

Бяха им доставили ограничителни колани и изтощената, замаяна Крис стоеше и гледаше как Карл ги прикрепва първо за леглото, после за ръцете на Ригън. Докато Крис наместваше възглавницата на Ригън, швейцарецът се изправи и погледна със съжаление изпитото лице на момичето.

— Ще оздравее ли? — попита той.

Крис не отговори. Беше напипала нещо под възглавницата и сега го разглеждаше озадачено. После стрелна очи към Карл и строго попита:

— Карл, кой е сложил това разпятие тук?

— Този синдром е само проява на конфликт или някаква вина, затова се опитваме да стигнем до него, да го разберем. При подобни случаи най-добрата процедура е хипнотерапията, но изглежда, че не успяваме да я хипнотизираме. Затова опитахме с наркосинтезис, но отново попаднахме в задънена улица.

— И сега какво?

— Времето ще покаже. Просто трябва да продължим усилията и да се надяваме на промяна. Междувременно трябва да бъде хоспитализирана.

Крис завари Шарън в кухнята докато слагаше на масата, пишещата си машина, която бе донесла от детската стая в мазето. До мивката Уили режеше моркови за яхния.

— Шар, ти ли си сложила разпятие под възглавницата й? — попита Крис с треперещ от напрежение глас.

— Какво искаш да кажеш? — изненада се Шарън.

— Не си ли ти?

— Крис, дори не знам за какво говориш! Вижте, казах ти и преди, казах ти в самолета: споменавала съм на Ригън само разни неща от сорта „Бог е създал света“, или може би…

— Добре, Шарън. Вярвам ти, но…

— И аз не съм го сложила — побърза да се застрахова Уили.

— Все някой го е сложил, по дяволите! — избухна внезапно Крис и се завъртя към Карл, който бе влязъл в кухнята и отваряше хладилника. — Карл!

— Да, госпожо — отговори спокойно Карл, без да се обръща. Завиваше кубчета лед в хавлиена кърпа.

— Питам те пак — изрече Крис с пресекващ и изтънял глас, — ти ли сложи скапаното разпятие под възглавницата на Ригън?

— Не, госпожо. Не съм аз — отвърна Карл, пускайки още едно кубче лед в кърпата.

— Тоя шибан кръст не е отишъл там от само себе си, по дяволите! — изкрещя Крис и се завъртя към Уили и Шарън. — Кой от вас лъже? Казвайте!

Карл прекрати работата си и се обърна да погледне внимателно Крис. Внезапното й избухване бе смаяло всички. Изведнъж тя се свлече на стола и зарида, закривайки лицето си с треперещи ръце.

— Съжалявам, не знам какво правя — изхлипа тя. — Господи, вече нищо не знам!