Заклинателят (Разширено и ревизирано издание) полностью

— В мен, скъпи ми Карас, в мен! — Нещо подигравателно и злобно се спотайваше тези очи. — Все искате доказателства, разни поличби в небето!

Карас едва успя да запази самообладание, докато отговаряше:

— Е, дори нещо съвсем простичко би свършило работа. Например… Дяволът знае всичко, нали?

— Не, всъщност знам почти всичко, Карас. Разбираш ли? Все казват, че съм бил горделив. Не е вярно. Накъде биеш, хитрецо? Изплюй камъчето.

— Мислех, че можем да проверим знанията ти.

— О, да, разбира се! Ето, слушай. Най-голямото езеро в Южна Америка — злорадо съобщи съществото с облика на Ригън — е Титикака в Перу! Доволен ли си?

— Не, ще те питам за нещо, което само дяволът знае.

— А, разбирам. Например?

— Къде е Ригън?

— Тя е тук.

— Къде „тук“?

— В прасенцето.

— Нека да я видя.

— Защо, Карас? Да я изчукаш ли искаш? Махни тия колани и ще ти я дам!

— Искам да разбера дали казваш истината. Нека да я видя.

— Много сладка путчица — изкиска се Ригън и плъзна дълъг, подпухнал език по напуканите си устни. — Но хич не я бива в разговорите, драги приятелю. Настоятелно те съветвам да побеседваш с мен.

— Е, сега стана ясно, че не знаеш къде е тя. — Карас сви рамене. — Очевидно не си дяволът.

— Аз съм! — изрева Ригън и опита да се хвърли напред с изкривено от ярост лице. Карас потръпна от кънтежа на страховития глас между стените на стаята. — Аз съм!

— Добре тогава, дай ми да видя Ригън. Това ще е доказателството.

— Има много по-добри начини! Ще ти покажа! Мога да чета мислите ти! — изсъска яростно съществото. — Измисли си число от едно до сто!

— Не, това не доказва нищо. Трябва да видя момичето.

Изведнъж съществото се засмя и се отпусна върху възглавницата.

— Не, нищо няма да ти докаже, Карас. Затова харесвам разумните хора. Колко великолепно! Колко великолепно, наистина! А междувременно нека се опитаме да те залъжем. В края на краищата не искаме да те изпуснем.

— Защо говориш в множествено число? — попита Карас с жив интерес.

— Защото сме една малка компания в прасенцето — долетя отговорът. — О, да, една малка общност. По-късно може да ви запозная. А междувременно ме мъчи ужасен сърбеж на едно място, до което не мога да стигна. Би ли разхлабил колана за малко? Само за миг.

— Не. Кажи ми, къде те сърби и аз ще те почеша.

— Ах, лукава лисица!

— Покажи ми Ригън и може да разхлабя единия ремък — предложи Карас. — При условие…

Изведнъж той замръзна, когато видя срещу себе си очи, разширени от ужас, и уста, зяпнала в безмълвен вик за помощ, ала сетне личността на Ригън изчезна сред шеметно, хаотично редуване на различни черти.

— За Бога, би ли бил тъй любезен да махнеш тия шибани колани? — попита глас с отсечен британски акцент. След миг се завърна сатанинският образ. — Помогнете на един бивш църковен хорист, свети отче! — изграчи той и отметна глава в див смях.

Зашеметеният Карас се облегна назад и отново усети студените тръпки по тила си, вече по-осезаеми.

Съществото, наречено Ригън, спря да се смее и втренчи в него подигравателен поглед.

— Усещаш ли студен допир? Между другото, майка ти е тук с нас, Карас. Искаш ли да й оставиш съобщение? Ще се погрижа да го получи.

Подигравателен смях. И изведнъж Карас скочи от стола, за да избегне струя повърнато. Струята закачи част от пуловера и едната му ръка.

Пребледнелият свещеник се вгледа в леглото. Ригън се изкиска победоносно, виждайки как повърнатото капе от ръката му на килима.

— Ако е вярно — глухо изрече свещеникът, — трябва да знаеш малкото име на майка ми.

— О, знам го.

— Кажи го тогава.

Съществото изсъска; очите блестяха диво; главата леко се люшкаше като глава на змия.

— Кажи го тогава — повтори Карас.

Ригън изрева като ранен бивол, викът прониза капаците и зазвънтя в стъклото на широкия панорамен прозорец. Очите и се извъртяха назад. Карас изчака още малко, после погледна ръката си и излезе от стаята. Ревът не спираше.

Крис бързо се отлепи от стената и погледна смаяно пуловера на йезуита.

— Какво стана? Повърна ли?

— Ще ми дадете ли кърпа? — попита Карас.

Крис бързо посочи към края на коридора.

— Банята е натам. Карл, влез да я видиш — нареди тя през рамо докато следваше свещеника към банята. — Много съжалявам!

Йезуитът застана пред мивката.

— Давате ли й успокоителни? — попита той.

— Да, либриум. Хайде, свалете пуловера и се измийте.

— Каква доза? — попита Карас, дърпайки пуловера с чистата си ръка.

— Чакайте да ви помогна. — Крис дръпна долнището на пуловера. — Днес е на четиристотин милиграма, отче.

— Четиристотин?

— Да, иначе нямаше да успеем да я вържем с коланите. Трябваше всички заедно…

— Дали сте на дъщеря си четиристотин милиграма наведнъж?

— Тя е невероятно силна. Вдигнете ръце, отче.

Той вдигна ръце, Крис издърпа пуловера и го метна във ваната.

— Ще заръчам на Уили да ви го почисти, отче. — Тя унило седна на ръба на ваната и смъкна една розова кърпа от закачалката. Ръката й неволно погали надписа „Ригън“. — Толкова съжалявам.

— Няма значение.

Карас разкопча десния ръкав на колосаната бяла риза и го нави, оголвайки мускулеста ръка, покрита със ситни кафеникави косъмчета.